Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Самата улица е била доста позакърпвана с времето, а и също тесничка. Ако караш с над 50 км/ч е доста вероятно да отнесеш някое друго външно огледало на спряла кола или да се шибнеш в някой бордюр, да изгубиш контрола над колата и да се кютнеш в нечий двор, барабар до кучешката колибка и грила! Винаги се ядосвам като минавам по тая улица, защото все се намират идиоти, които паркират по нея и я правят още по-тясна. Та карам си, пред мен се влачи някакъв с неговата кола, теснотия… Ох, някакъв идиот пак паркирал тъпанарски отстрани и прави цялата улица по-тя… ЩРАК! … сна. Червената светкавица се отпечатва на ретината ми, аз мигам на працали, продължавам си и вече си мисля дали ще ме глобят с 50, 100, 2000 евро или с година, две затвор. Строг тъмничен затвор. Може и електрически стол. Ама със зелена енергия, моля! Не искам да идва от атомна централа, а от ВЕЦ или ветрогенератор. Може би пък трябва да купувам ваучери от споменатите суми и да ги диктувам по телефона…

Глобите зависят от това, с колко съм превишил. Улицата беше тясна, за Бога!

След няколко седмици дойде писмото от службите. Два листа. Единият е всъщност нормална (вече автоматично попълнена) бланка за паричния превод. Другият лист е по-интересен, той е двустранно отпечатан. На него с големи букви пише „СПЕШНО!“… Е как няма да е спешно, дойде след няколко седмици… Заглавието на текста гласи „Разпитване на свидетели за извършена Verkehrordnungswidrigkeit“. Единствените мили думи са в началото на писмото: „Уважаеми/а участник/чка в движението…“. Натам следват думи и словосъчетания, които те карат да мислиш постепенно, че заради наказанието ти май наистина са пуснали отново в мрежата някоя от АЕЦ-овете! „за изясняване на…“, „в рамките на воденото разследване ще бъдете разпитан/а като свидетел/ка…“, „отговорния/ата за Verkehrordnungswidrigkeit-а водач/ка“, „извършителят/извършителката“, „данните трябва да отговарят на истината според параграф 57, абзац 1, алинея 1 в закона на…“, „имате право на отказване на даване на показания…“, „Разследването може да продължи да бъде водено, ще бъдат разпитани ваши съседи, колеги на работното място… ако не платите предупредителната глоба от… (моля дръжте се!) 25 евро.“ В зона с ограничение 30 км/ч съм карал с… 42 км/ч!

Ебаси, езикът е, сякаш съм убил новородено бебе с тухла! От упор едва ли не! Представям си как при „разпитване на свидетелите“ всичките ми комшии стоят на тротоара, сочат мене и колата ми и крещят вкупом: „Той хвърли тухлата! Той хвърли тухлата! Той е!!!“ Тълпата иска да ме разкъса, в далечината само дочувам тихо хлипане на някаква разочарована симпатична бабичка, а до нея мъжки дакел лае нервно. Всъщност в писмото пише, че има свидетели! Някакъв си господин Dick е човечецът… В училище сигурно все последен го избирали, когато ритат мач, затова решил да стане „свидетел“. Да уточня, че на немски dick значи „дебел“. На английски знаете какво е… ;) Господин Dick е полицейският служител и шофьорът на цивилната кола, която ме е снимала.

От другата страна на писмото има формуляр за записване на името, адреса, рожденната дата и рожденното място на шофьора, който е карал колата и т.н. Което обаче няма да попълня, понеже извършената работа от мене ще надвиши 25-те евро, които трябва да платя. ;)

Та за какво пиша това цялото нещо: за да кажа, че съществува система, която бачка. Безупречно. Без рушвети, без „и ся к’во правим?“ или „К’ъф си ти, беее?“, без задни мисли… Всеки си плаща глобата. Може да се оспорва разбира се, но ако се докаже вашата вина, плащате си пак, дори може и да е по-висока глобата. Когато са ме засичали с радар, никога не съм се замислял, как да мина системата. Щото съм си виновен. И си плащам глобата. Да, тъпо е, гадно е, щото тия 25 евро мога да ги дам за други неща. Но тия 25 евро отиват директно в хазната на моята община, която ще ги ползва за правене на площадки, за оправяне на улици, за поставяне на знаци, за безплатни курсове по безопасност на пътя за деца и други. Тоест има кръговрат, от който всеки извлича полза.

Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Намалявам на 29 км/ч, махам на дебелия лис чичка с очилцата и след като отминавам цивилната му кола, вдигам на 42 км/ч. Та така до следващото писмо с тухла.

Обичам да пътувам. Но не обичам градския транспорт. Особено зимата, както и в големите горещини лятото. Още на 18 изкарах шофьорска книжка, а година по-късно вече имах собствена бричка, наречена МПС, закупена със собствени пари. Беше бричка, но си я обичах, понеже ми вършеше страхотна работа. Единствените й екстри бяха зелената ивица на горния ръб на предното стъкло, както и радио-касетофончето, което ми изпоиздъвка бая касетки.

В последните няколко седмици ми се наложи да ползвам интензивно градския транспорт на Потсдам, един китен и красив град край Берлин. Бях пристигнал със самолет от Мюнхен, автомобилът ми беше останал там. Ето защо си купих една месечна карта, с която имах право да ползвам автобуси, влакове, трамваи, метра, дори и един ферибот. Е, него в крайна сметка така и не ползвах, понеже беше далече, а и по едно време го бяха спряли заради заледяване на реката, по която се движеше.

От място А до място Б, двете най-посещавани от мен места, се стигаше с едно до шест прекачвания. Говорим за дистанция от 4-5 километра! Фирмата, отговаряща за транспорта в Берлин и околностите, имаше доста прегледен уебсайт, където човек не само можеше да намери разписанието, но и да го дръпне на мобилния си телефон като интерактивна java-апликация. Много комфортно! Бях готов да се дундуркам наляво-надясно с градския!

Дотук добре. Обаче беше зима. А през зимата има лед, който трябва да се чисти. Местната управа не си беше мръднала малкия пръст да почисти и опесъчи улици, тротоари и т.н. Всички спирки бяха заприличали на мини-пързалки, такива като пред Народния театър покрай Коледните празници. Само че тука нямаше кънки под наем, греяно вино и весели дечица, а посинени гъзове, псувни и намръщени лица. Разбира се, че горепохваленото разписание не можеше да се спазва вече и се случваше така, че човек бива зарязан на спирка Пи*ковци нейде си, чакайки автобус 7364, който обаче не идва и не идва. Вместо това идва автобус 6398A, който не върви до там, където Ви трябва, а и би трябвало да е заминал още преди един час. Отгоре на това и часовникът в самия автобус е изостанал с 2-3 минути и шофьорът се е превърнал в принципен хроничен закъснител: Всеки ден закъснява с 2-3 минути. А тези 2-3 минути са тези, които Ви трябват, за да хванете следващия автобус. Ама не от спирка Пи*ковци, а от една друга, която е още по-далече.

Превръщате се в героя на Том Ханкс от „Cast Away“, дето кибичи на оня остров като Робинзон Крузо. Само, че тука имате алтернативи, така, че не Ви се налага да си избивате зъб с кънка за фигурно пързаляне на лед (вж. пързалката пред Народния по-горе).

Алтернатива 1:
Отивате на отсрещната спирка и се връщате там, от където сте дошли, за да reset-вате плановете си. Бил Гейтс е прав: Рестартирай пущиняка, нéма начин да се не опра’и! С месечна карта сте. Е, става неприятно ако няма автобус в следващите 40-50 минути. Това е все едно компа да ти забие докато го рестартираш…

Алтернатива 2:
Правите emergency планове от спирката, на която сте в момента. Трудно е, понеже не знаете часовете на тръгване на автобусите от следващите спирки на прекачване, както и дали въобще днес се движат! Но ако сте търсачи на силни усещания, такъв галоп е перфектен за Вас. Тръпка и адреналин нонстоп, през пет минути питате шофьора дали наистина пътува за спирка Пи*ковци…

Алтернатива 3:
Тя е удобна и бърза: такси! Само дето такситата в Германия са скъп лукс. Началната цена е толкова, колкото е цената на прекосяването на половин София в час пик може би. Вярно, колите наистина са луксозни, возят удобно, няма помен от газови уредби, чалга, мизерии и евтини ароматизатори, но не се препоръчва за всекидневна употреба. Освен ако не искате да усетите локална финансова криза в собствения си портфейл…

Алтернатива 4:
Най-сигурната! Отивате в сайта на нискотарифната авиокомпания „Germanwings“ и с малко късмет си купувате евтин еднопосочен самолетен билет от Берлин до Мюнхен. Пътувате само с ръчен багаж. На летище Берлин Шьонефелд си взимате едно кафе в зона „Излитащи“ и написвате тази блог-публикация. Пристигайки в Мюнхен си купувате пътьом една навигационна система, гледате Avatar и в 3D с приятели, хапвате вкусотии при родителите си и на другия ден си грабвате колата и дим да ви няма обратно за Берлин. И така майната им на алтернативи едно, две и три, както и на спирка Пи*ковци!

Bon Voyage! :)