Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Та дойде време Коледните и Новогодишните празници да се прекарат изкарат в „родна“ Враца (не съм роден във Враца, но там съм изкарал много голяма част от детството си).

Раз-check-нах се онлайн още предишния ден за полета. Една чудесна и много удобна процедура, която става чрез сайта на авиокомпанията. Също и наистина препоръчителна, особено при актуалната опасност от свински, кози и гъши грип (май гъшия грип се казваше другояче, нещо венерическо беше…;) ). Пък и хубаво място на борда на самолета може да си изберете! Бордната си карта получих като QR-code на мобилния си телефон, когото на другия ден сканирах на четец-механизъм а ла метрополитен на самия gate на летището. Така бях автоматично допуснат до самолета.

За да е напълно привършено, humanless обслужването мина и чрез self baggage dropoff машини, които ги има на летището в Мюнхен. Приличат на жълт банкомат с лента за багаж. Боравенето с него е изключително просто. Слагате багажа на лентата, въвеждате данните от пътуването (името и booking ref-а), „банкоматът“ Ви разпечатва baggage tag-а (онзи дъъълъг етикет за чантите на летищата), когото Вие сами си лепвате на дръжката си (на багажа, де, на багажа! :) ). Не забравяйте и малкия квадратен baggage tag, който е на края на тази лента. Него трябва да си отделите и да го лепнете на бордната карта/паспорта/портмонето/ревера/брадичката. Така, при загуба или закъснение, по-лесно може да се trace-ва багажа Ви от страна на летищните власти, като се знае номера му!

Цялата процедура на самообслужване е кратка и след 1-2 минути сте свършили (някой се кикоти, чувам го!). Реденето по check-in гишета в пикови часове е убийствено за мен, а пък ако пред вас се падне арменско многодетно семейство с половината инвентар на IKEA, турско семейство с цялата си покъщнина или разцифкавила се служителка на гишето (като при мен миналия път), психозата е пълна.

Пътуването ми трябваше да започне към 13:15 немско време. Полетът ми бе с Lufthansa (немските авиолинии), но месец преди полета ми промениха типа на самолета, както и под-авиокомпанията. Полетът сега се изпълняваше от Augsburg Airways, дъщерно-партньорска авиолиния на Lufthansa, която обслужва близки дестинации с малки самолети. Ако Bulgaria Air имаше подобна дъщерна авиокомпания и обосновавайки се на нашите географско-релационни познания, то тя тогава би се казвала… Дупница Еъруейз или Перник Еъруейз. Летял съм с Augsburg Airways няколко пъти, но за съжаление не съм имал досега големи положителни логистични впечатления от тази авиокомпания: най-вече огромните закъснения и често срещаният баварски непукизъм сред екипажите им направо ти лазят по нервите.

Обратно към полета: Имахме едно солидно закъснение, без грам сносно обяснение от страна на летищните власти. Беше много мило да получа автоматизирания SMS от Lufthansa за закъснението, но това не спаси положението. Капитанът държеше да ни убеди, че само чакали някаква си paper work, нищо, че под пътническия салон се чуваше още товаренето на багажа… Най-накрая излетяхме. Всъщност се радвах, че ще имам възможност да летя с един от новите им Embraer-и 195 (регистрация D-AEMC в случая), но изживяването беше досущ като на средностатистически Boeing 737NG или Airbus 32S например, нищо особено. Единственото бе, че strobe-овете на края на крилата бяха толкова мощни, сякаш група китайски японски туристи седят отвън и снимат ли, снимат със светкавици.

Тука вмъквам един технически коментар: Embraer са… бразилска марка самолети. Да, звучи странно. И човек трудно може да си представи бразилци да строят самолети. Не знам за вас, ама аз все си представям един огромен хангар в джунглата край Амазонка, в средата разпилени чаркове, гайки, плоскости, винтове, футболни топки, една пищна полугола бразилка със страхотен карнавален костюм върти гюбеци, а около нея са се насъбрали загорели бразилчета-монтьори, бършат потта от челата си, хилят се мазно, подсвиркват и викат „Обригадо! Обригадо!¹“ (единствената дума, която знам на португалски, сори). По едно време влиза шефа им и почва да им вика: „Какво сте се разлендзили, я се стегнете, самолет има да довършваме! Хайде!“. Монтьорчетата се сепват, всеки грабва по инструмент и хуква я пирон да завива, я болт да зачуква… ;) Пищната танцьорка нарамва отново флекса и продължава да реже формите за прозорците в корпуса…

Заплеснах се. Полетът протече добре, със заход над снежна Deathstar-София (вж. ускореното видео най-горе) и много меко и плавно кацане. Направи ми лошо впечатление, че рульожките (т.е. самолетните пътеки) на летище София не бяха почистени добре, на места не се виждаха маркировките по земята. Според мен нещо недопустимо, особено на международно летище, където важат международни правила. Самолетът се приплъзваше като лада с летни гуми, която дава газ на буци лед ноември месец пред някой блок в кв. Хаджи Димитър. Но в крайна сметка стигнахме до терминала благополучно и след няколко минути бях навън.

За съжаление #sofiataxi-то не можа да ме хвърли навреме до автогарата. Всички се движеха едвам едвам, тук-таме се изцепваше някое еснафче с тунинговано БеЕмВенце седма употреба. А мислех, че тия вече били измрели по пътищата. Като капак на всичко бакшишът си запали и цигара без да иска моето мнение.

Последният автобус от централна автогара София за Враца бил в 18:00: никакъв шанс! Насочих се към ЖП гарата, където е моя alltime emergency трен: мазнийо влак в 19:10 за Лондон Хийтроу (през Лом), който обаче имаше закъснение над 30 минути. Нямаше начин, трябваше да избирам: Или 2:20 ч в мазнийо влак до Враца или към 3:50 часа обратно със софийския градски транспорт до леговището ми в София. Оставаше да убия времето до тръгването на влака. И пак дилема: в огромната студена чакалня, където се улавя безплатен wifi, или в малката вмирисана „топла чакалня“, където единственото, което се улавя, е миризмата на двама потни майстори, които се борят с някакви тръби. След 10 минути на зверския студ избрах топлата и уютна атмосфера в прегръдките на бай Иван и бай Васил, с романтичния полъх на чесново хлебче и домашна ракийка, варена без акциз.

Самоъпгрейднах се и си купих билет първа класа, който включва луксозни (и животоспасяващи) екстри като: затварящи се прозорци и врати, налични стъкла на същите по-горе, парно (работещо), осветление, седалки (6 бр.) и мазно огледалце. Повече в момента не ми и трябва. Пътувам си към Враца, към къщи! Шампанското може да бъде сервирано, ma’am! :)

Весели празници на всички! :)

¹ португалски „Благодаря!“