Хм. Объркан. И сънен. Обаче с измити зъби. Хм. Нашите нищо не знаят. Майка ми е на мнение, че „има авария и сигурно са я спрели за малко“. Добре. След 2 минути пак източвам. Майка ми е ядосана, че пак харча водата и, че с „за малко“ е имала предвид половин-един час.

Започвам да се чудя ЗАЩО нямаме топла вода. Хм, да не би да сме изчерпали някаква месечна квота, като при мобилния интрнет? Пратете „START TOPLA VODA“ на 56789 и до 48 часа ще ви бъде пусната топлата вода. Дотогава има дезодоранти, които ви дават псевдо-свежест до 96 часа. Съседката, от чиято коса може да източиш половин шише олио, нищо не знае… Т. нар. Hausmeister също нищо не знае. Но иначе знае, че в пет сутринта е най-яко да се рине сняг под прозореца с метална лопата.

Ако това ми се беше случило във Враца, нямаше да ми пука някак си. ВиК, и Ваш’та мама, както беше оня виц. Но тука направо си шокиран, ебаси. Десетки години наред никакъв проблем и изведнъж никаква топла вода. В пощенската кутия няма бележка, в местния вестник нищо не е споменато по случая. За сметка на това пише, че еди коя си детска градина ги водили на зъболекар, където им подарили „четка и паста за зъбки, чашка с мече и“. И? И? След това „и“ свършва статията. Прерових всички страници. Няма продължение. Грешка при лейаута. Искам да знам и какво друго са получили??? Играчка? Книжка? Може би бойлер, за да си топлят вода, като им спрат топлата, а?

Като казах бойлер, се сетих, че Красита е „ларж и има цели два“! Ето, живея в ужким модерна държава, ама бойлерите са дефицит. Обаждам се на Красита за бойлера. тя, милата, се радва, че ще се отърве от единия и решаваме да се срещнем на Калотина, за да ми го предаде. Там обаче Красита решава спонтанно да дойде с мене до Мюнхен, тъкмо била в отпуска и искала да види истински баварски бирен фест, тъкмо да си поговорим, бутайки огромния бойлер по сръбските улици. При Унгария имаме проблеми с бойлера, понеже граничната полиция мисли, че това е част от корпуса на бившата руска подводница „Курск“. След куп телефонни обаждания до руското посолство, руско военно министерство и министерството на бойлерите и бойлерните съоръжения доказваме, че всички руски подводници са налични и липсващи няма. После се оказало, че някакви сръбски хлапета били драскали със спрейове разни цинизми по бойлера, докато сме си почивали в Белград и затова не сме забелязали, а унгарците видели това и помислили, че това било част от името на потъналата подводница… В Австрия пък искаха да ни глобят, че бутаме бойлер без винетка. В бързината съм забравил, че е нужна такава. Австрийците обаче видяха емблемата на „Елпром Тетевен“ на бойлера и казаха, че не е нужна винетка, понеже навремето техния кайзер Фердинанд фон Бойлергрухтен бил баджанак с шефа на „Елпром Тетевен“ и често си ходели на гости. Оттогава се получило нещо като Шенгенска бойлерна зона между България и Австрия… Момчетата дори се снимаха с нас на фона на бойлера. Така се пише история!

Пристигнал вкъщи в Мюнхен, успявам да боцна две дюбелченца в стената, на които да окача седем-тонния бойлер, да го напълня с двеста хиляди декара вода, и пеейки съветския химн, да се изкъпя. Показвам Мюнхен на Красита, след което тя си купува бързоварче от Duty Free Shop-а на мюнхенското летище. „…за спомен.“ добавя тя, избърсва тайно сълзица на изхода за самолета и прибира сувенирчето в ръчния си багаж с треперещи ръце. Емоционален момент за всички нас.

Back to reality! Топла вода няма. Идва за няколко минути, след което спира. И така шест дни. Слава Богу ходех всеки ден на плуване, където нямаше аварии и можех да се радвам на душовете там.

Оказа се, че общият нагревател на сградата се изключвал всеки път, щом наблизо имало бури. А бури имаше доста. Било превантивна мярка. Предпочитам да си остана с бойлера на Красита.

Само дето едното дюбелченце нещо се клати…

Не съм много-много за рекламни постове, но мисля, че ще ме разберете, след като изчетете долния.

Преди няколко седмици мои twitter последователи и от мен следвани се оплакваха от мобилния си оператор, че им бавели фактурите, че надписвали много над реалните сметки… С две думи: правели мизерии на редовния клиент, който заради тези мизерии ставал нередовен и попадал в кръговрата на М-изерията. Тогава @nixanbal ме помоли да напиша нещо на тая тема. Ето, правя го.

Реших да ви разкажа за моя сегашен мобилен оператор. Преди да почна, искам да кажа, че не работя (и не съм свързан по никакъв друг начин, освен че съм клиент) за него, както и че не работя за негова конкуренция. Не искам блога ми да заприлича на рекламна платформа. Средностатистически клиент им съм. Просто споделям опит. Това е. Един вид рубрика „продукт на месеца“.

Моят мобилен оператор се казва Fonic. Фирмата е немска баварска и е 100% дъщерна фирма на известната Telefónica (преди известна под името О2). Централата им е в същата сграда, като на майката-концерн. Тоест още живеят при мама. На няколкостотин метра са от Olympiapark в Мюнхен.

Нека да върнем времето малко назад. Как се спрях на Fonic? Преди това бях клиент на огромен червен гигант. Имах си prepaid карта, защото изпитвам неприязън към дълги договори, където плащаш за нещо, което може и да не си получил или може и да не получиш. Та карах си аз с моята prepaid карта и се чудех, как в рамките на месец „изгърмявах“ толкова десетки евро, макар, че се обаждах на няколко фиксирани номера в Германия, както и на няколко мобилни номера, също в Германия. Времетраене на разговор: към 1-3 минути. Провайдерът ми удържаше разни такси за услуги, които не си заслужаваха и можех да ги махна само чрез обаждане по скъпия hotline. Интернет не ползвах, понеже интернетът бил само за богоизбраните с договор и с хартисали 60 евро на месец. „Интернетът“, който предлагаха на „простосмъртните“, се ограничаваше само до бавното отваряне на няколко сайта в CSS на самия провайдер.

Един ден ми кипна. Мисля, че валеше проливен дъжд, нямах пари на картата, наоколо нямаше магазини, откъдето да купя ваучер, а исках да викна нашите да ме приберат с колата. А не можех. Почнах да търся информация за евтини prepaid мобилни услуги. Дълго търсих и сравнявах. Цени, тарифи, мегабайти… Пресмятах. И пак сравнявах. И стигнах до ултимативния мобилен доставчик! Обадих се на сегашния и им казах, че желая да ги напусна. Върхът на нахалството от страна на червения гигант бе, че ми казаха да не звъня повече на горещата линия и ми затвориха телефона.

Според един от параграфите на немския закон за телекомуникации имате право да си вземете стария номер към новия доставчик. Пести нерви, пари и SMS-и, за да информирате познати и приятели, че сте с нов номер. По закона на Мърфи, тримата най-важни човека забравят новия ви номер (един от тях е майка ви). Стария доставчик изисква такса за предаване на стария номер, между 25-30 евро. Последна възможност да ви обелят. Но новия доставчик компенсира кожодерството: Fonic ми подариха един месец безплатни разговори в цяла Германия (фиксирани и мобилни номера). Самото пренасяне на номера от червения гигант към Fonic беше почти безпроблемно: червения гигант ми държеше номера към 2 седмици, макар, че си бяха изтеглили 25-те евро такса. Switch-ването беше просто един SMS от Fonic, че вече съм на новия номер. Дори не трябваше да рестартирам телефона!

Една от причините да избера Fonic, беше, освен, че са оценени от различни тестове като „ниско-тарифния prepaid оператор с най-много клиенти, супер мрежа и т.н.“, също и, че цените им са прозрачни. Няма нощна тарифа, дневна тарифа, празнична или следпразнична тарифа. Цената за всички мобилни и фиксирани номера, както и SMS-и в Германия е една: 9 цента/минута. Тарифирането е на 60 секунди, както при всички немски prepaid оператори. В Германия си говорите и смс-вате винаги не повече от 40 евро на месец, има таван на разходите.

Другата от причините е цената на разговори до чужбина: Fonic предлага една цена до всички фиксирани телефони в цяла Европа (не само Европейския съюз, а цяла географска Европа!), САЩ (Хаваите и Аляска също), Канада, Русия (чааак до Южно-Сахалинск!) – 9 (девет) цента/минута! Кеф ви България, Албания, Швейцария, Норвегия, Ватикана, Турция, Кипър, Ферьорски острови… Международните SMS-и са по 19 цента (цял свят), а цената на минута разговор до мобилен телефон в изброените държави е 29 цента.

Якото е, че предлагат и мобилен интернет. Истински мобилен интернет, където app-ове бачкат, за разлика от червения гигант. Цената на месечния абонамент е 9,95 евро (може да бъде пуснат и прекратен по желание по всяко време чрез SMS „start handyinternet“ или „stop handyinternet“ на F-O-N-I-C (36642)), като включва 500 MB в UMTS, след надвишаване на мегабайтите скоростта се намалява на GPRS. Интернетът се удължава с месец ако имате достатъчно пари на картата, ако ли не, спира, вие получавате известие, че вече сърфирате на 24 цента на мегабайт и „по-полека с ютюб-клипченцата“. Мога да кажа, че ползвам много често нета, ежедневно, но досега на месец съм харчел максимум 400-450 MB, въпреки прекомерното туитене, мейли, качване на снимки, коментиране, ретуитване, шерване, foursquare, четене на блогове и т.н. Разбира се, за audio & video streaming и подобни габаритни неща ползвам wifi. Много съм доволен от UMTS мрежата и покритието.

При предишния доставчик беше адски неудобно да си зареждаш картата с пари. По втория закон на Мърфи, парите ти се изчерпват точно в неделя, когато магазините с ваучери са затворени. При Fonic мога да зареждам от интернет-портала им, чрез безплатен SMS („Aufladen“ или „Aufladung“ на K-O-N-T-O (56686)), чрез безплатно обаждане. Разбира се и с oldschool ваучер от магазина. Ако забравяте като мене, може да си настроите така сметката, че в края на месеца автоматично да се зарежда с 10 евро, или като ви паднат парите под 4 евро, пак автоматично картата се зарежда с 10 евро.

Съпортът… е супер. Нали знаете когато звъните на гореща линия и ви бутнат на музика и чакате ли, чакате. Налагаше ми се да се обадя на техния hotline 80 000 (14 цента/мин, според мен честна цена) и вдигнаха почти веднага. Дори помислих, че съм уцелил някакъв вътрешен номер, та запелтечих отначало от зор. Хората ми решиха проблемите веднага, без да ме препращат наляво-надясно или да ми затварят. Веднъж не получих навреме известието за привършил абонамент на нета (автоматични SMS-и не ги пращали нощем, народа иска да спи!) и Fonic ми върнаха парите, които бях „изсърфирал“ volume-based. Евала! Запитвания и проблеми, направени чрез онлайн-формата, също са обработвани в рамките на броени работни дни. Аз получих отговор на следващия ден.

Има и онлайн съпорт: чрез туитър, на @fonic_hilft, както и във фейсбук, на https://facebook.com/fonic, където Мелани и Катрин от съпорта на Fonic помагат бързо и ефективно на общи въпроси и проблеми. Някои пъти в рамките на минути!

Fonic имат и силен маркетинг не само в лицето на Брус Дарнел, но и с доста интересни кампании: currywurst за 9 цента, бензин за 9 цента/литър, кино- и футболни билети за 9 цента, самолетни билети за 9 цента/летателна минута… И не само това. Ако препоръчате Fonic на приятел, и двамата ще получите по 5 евро подарък към сметката, ако приятелят стане техен клиент. В момента тече кампания за нови клиенти, при която предлагат през първия месец безплатен интернет, както и 25 безплатни минути! Между другото, SIM картата е 2 в 1: SIM и micro-SIM. Интересното е, че Fоnic не charge-ва за самата SIM карта.

Факт е, че Fonic показва, че не е нужно човек да е непременно с двугодишен тлъст договор, където да плаща за услуги, които фактически не ползва. Факт е, че Fonic уважава всеки един свой клиент и няма скрити такси. Някои се оплакаха, че Fonic им тръшвал глоба, понеже опитали да заредят картата си от празната си банкова сметка (най-голямата глупост, която можеш да направиш при банкиране в немска банка, е да преведеш пари от празна банкова сметка!) без да знаят, че вината е тяхна, и че банките хич не обичат да правят банкови преводи от празни банкови сметки. Факт е, че не се замислям, колко (много) съм говорил с България, Германия и т.н. след като привърша даден разговор.

Крайно време е според мен други чуждестранни мобилни оператори да спрат да обират „клиентите“ си с просрочени сметки, с твърде високи цени на предплатени услуги и договори, които карат народа да клипва наляво-надясно и да тегли кредити с ненормални лихви, които после изплаща половин живот!

Аз съм предоволен от Fonic! А споделено удоволствие е… двойно удоволствие!

Ето накратко по-важните features на Fonic:

• евтини разговори (9 цента/мин в Германия, Европа, Русия, САЩ, Канада), SMS-и за Германия – 9 цента.
• удобен онлайн портал, удобно зареждане на картата.
• никакъв договор, никакви минимални срокове, парите на картата имат постоянна валидност.
• Сумата по сметката може да бъде изплатена обратно на банковата сметка.
• запазване на стария номер (бонус: 1 месец безплатни разговори в Германия)
• изгоден мобилен интернет (500 MB за 9,95 евро/месец, после намаляване на скоростта, важи винаги за календарен месец)
• UMTS/HDSPA
• бърза и компетентна гореща линия, както и twitter/facebook support.
• „Kostenschutz“ (максимално 40 евро/месец за разговори и SMS-и до немски номера)
• мюнхенчани! ;)

интересни предложения от моя страна:

• фаворит-номер: произволен (немски?) номер, към който се говори безплатно или напр. за 1 цент/мин. Номерът може да се сменя макс. веднъж в месеца.
• може би Mini- и Maxiinternetflat по 250 MB и 1 GB, за напр. 3-4 евро и 12-15 евро. Въпреки, че с 500 MB аз лично съм доволен.

Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Самата улица е била доста позакърпвана с времето, а и също тесничка. Ако караш с над 50 км/ч е доста вероятно да отнесеш някое друго външно огледало на спряла кола или да се шибнеш в някой бордюр, да изгубиш контрола над колата и да се кютнеш в нечий двор, барабар до кучешката колибка и грила! Винаги се ядосвам като минавам по тая улица, защото все се намират идиоти, които паркират по нея и я правят още по-тясна. Та карам си, пред мен се влачи някакъв с неговата кола, теснотия… Ох, някакъв идиот пак паркирал тъпанарски отстрани и прави цялата улица по-тя… ЩРАК! … сна. Червената светкавица се отпечатва на ретината ми, аз мигам на працали, продължавам си и вече си мисля дали ще ме глобят с 50, 100, 2000 евро или с година, две затвор. Строг тъмничен затвор. Може и електрически стол. Ама със зелена енергия, моля! Не искам да идва от атомна централа, а от ВЕЦ или ветрогенератор. Може би пък трябва да купувам ваучери от споменатите суми и да ги диктувам по телефона…

Глобите зависят от това, с колко съм превишил. Улицата беше тясна, за Бога!

След няколко седмици дойде писмото от службите. Два листа. Единият е всъщност нормална (вече автоматично попълнена) бланка за паричния превод. Другият лист е по-интересен, той е двустранно отпечатан. На него с големи букви пише „СПЕШНО!“… Е как няма да е спешно, дойде след няколко седмици… Заглавието на текста гласи „Разпитване на свидетели за извършена Verkehrordnungswidrigkeit“. Единствените мили думи са в началото на писмото: „Уважаеми/а участник/чка в движението…“. Натам следват думи и словосъчетания, които те карат да мислиш постепенно, че заради наказанието ти май наистина са пуснали отново в мрежата някоя от АЕЦ-овете! „за изясняване на…“, „в рамките на воденото разследване ще бъдете разпитан/а като свидетел/ка…“, „отговорния/ата за Verkehrordnungswidrigkeit-а водач/ка“, „извършителят/извършителката“, „данните трябва да отговарят на истината според параграф 57, абзац 1, алинея 1 в закона на…“, „имате право на отказване на даване на показания…“, „Разследването може да продължи да бъде водено, ще бъдат разпитани ваши съседи, колеги на работното място… ако не платите предупредителната глоба от… (моля дръжте се!) 25 евро.“ В зона с ограничение 30 км/ч съм карал с… 42 км/ч!

Ебаси, езикът е, сякаш съм убил новородено бебе с тухла! От упор едва ли не! Представям си как при „разпитване на свидетелите“ всичките ми комшии стоят на тротоара, сочат мене и колата ми и крещят вкупом: „Той хвърли тухлата! Той хвърли тухлата! Той е!!!“ Тълпата иска да ме разкъса, в далечината само дочувам тихо хлипане на някаква разочарована симпатична бабичка, а до нея мъжки дакел лае нервно. Всъщност в писмото пише, че има свидетели! Някакъв си господин Dick е човечецът… В училище сигурно все последен го избирали, когато ритат мач, затова решил да стане „свидетел“. Да уточня, че на немски dick значи „дебел“. На английски знаете какво е… ;) Господин Dick е полицейският служител и шофьорът на цивилната кола, която ме е снимала.

От другата страна на писмото има формуляр за записване на името, адреса, рожденната дата и рожденното място на шофьора, който е карал колата и т.н. Което обаче няма да попълня, понеже извършената работа от мене ще надвиши 25-те евро, които трябва да платя. ;)

Та за какво пиша това цялото нещо: за да кажа, че съществува система, която бачка. Безупречно. Без рушвети, без „и ся к’во правим?“ или „К’ъф си ти, беее?“, без задни мисли… Всеки си плаща глобата. Може да се оспорва разбира се, но ако се докаже вашата вина, плащате си пак, дори може и да е по-висока глобата. Когато са ме засичали с радар, никога не съм се замислял, как да мина системата. Щото съм си виновен. И си плащам глобата. Да, тъпо е, гадно е, щото тия 25 евро мога да ги дам за други неща. Но тия 25 евро отиват директно в хазната на моята община, която ще ги ползва за правене на площадки, за оправяне на улици, за поставяне на знаци, за безплатни курсове по безопасност на пътя за деца и други. Тоест има кръговрат, от който всеки извлича полза.

Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Намалявам на 29 км/ч, махам на дебелия лис чичка с очилцата и след като отминавам цивилната му кола, вдигам на 42 км/ч. Та така до следващото писмо с тухла.

Туитър за пореден път си показа потенциала и силата. Вчера, на 11-ти март, земетресението в Япония, което причини цунами и невиждани поражения на острова, беше и т. нар. trending topic в туитър, микроблогинг платформата, която също се използва и от доста известни личности, за да пишат тъпотии и глупости. Докато телевизиите показваха едни и същи кадри от земетресението, въртяха заснетото и задаваха въпроси на „атомни експерти“ от Greenpeace, в туитър можеше да се види какво наистина се случва в реално време, благодарение на Албена Тодорова (а.к.а. @bembeni). Живее в Япония и пускаше ежеминутни туитове за ситуацията около нея. На нея шапка й свалям. Да туитиш и същевременно да си нащрек, за да се предпазиш от падаща мазилка, или да си в готовност за евакуация от евентуална предстояща ядрена катастрофа заради аварирал АЕЦ изисква смелост. От собствен опит знам, че когато човек е в екстремни ситуации не винаги си дава сметка колко е напечено. Чак след време осъзнаваме какво наистина е станало и че може би сме имали жесток късмет. Че не сме били на грешното място в грешния момент. Както други хора за съжаление.

Като бях малък и живеех във Враца, също преживях земетресение. Не можеше да се сравнява с тези в Япония. Сигурно японец във Враца би си казал, че някой мести мебели на долния етаж или нечий чугунен радиатор се е откъснал от скобите и е паднал на земята… Но за нас си беше изживяване. Играех си в детската, когато баба ми започна да вика от кухнята: „Емилееее!“. Ставам, отивам и питам с досадна нотка: „К’во?“, мислено продължено с „…зает съм оттатъка с игра и нямам време за други работи в момента!“. „Земетръс!!!“ беше отговорът й. Чак тогава забелязах, че вратата леко се поклащаше, както и полилея. Дядо ми в тоя момент дойде при нас, още сънен от следобедната си дрямка: „Земетръс! Грабвай детето!“ и застана под касата на вратата. С баба ми хукнахме надолу по стълбите, дядо ми остана под касата, щото нямаше време да се облече… Долу, пред входа, на 2 метра от самия блок(!), се бяха насъбрали съседите. Беше си сеир: възрастни хора се вайкат като малки деца, а малките деца се споглеждат като възрастни, неразбиращо. В крайна сметка нямаше поражения. Годината май беше 91-ва, не си спомням. Но си спомням, че паниката на хората беше по-голяма от самото земетресение.Всички бяха неподготвени.

В училище имахме часове по “ Гражданска отбрана“. Паниката, че АЕЦ Козлодуй щеше да гръмне, бе голяма. Като капак на всичко Ку-Ку бяха пуснали оная „новинарска емисия“, в която казват, че АЕЦ-а е избухнал. Една комшийка дори била почнала да уплътнява прозорците с тиксо… Та ходехме на тия занятия с целия клас в някаква мизерна сграда, където ни показваха противогази. Камелия от първия ред все беше доброволката и даваше да й показват как се слага противогаз. След това си надяваше ония грозновати гуменяци, а останалия клас се спуквахме от смях и я сочехме с пръст. Сега си давам сметка, че ако АЕЦ-а не дай си Боже гръмне, Камелия ще е единствената, която ще оцелее, щото знае как да си слага противогаз… С Цветко пък двамата водехме дискусии, дали човек може да оцелее ядрен взрив. Цветко беше на мнение, че ако си отлее човек костюм от стомана и легне в един окоп, „гушнал“ една водородна (!) бомба и я детонира, ще оцелее и нищо няма да му има после. Понеже тогава не знаех какво е водородна бомба, му вярвах, и добавях технически, че най-много човек да се измокри с вода, щото… нали… заради водорода…

В блока имахме и бомбоубежище. От Гражданска Отбрана дори мацнаха със спрей на блока стрелка, че сградата е със скривалище, та да се знае, накъде да бягат хората панически. Така и не успях да вляза вътре, за да видя какво има. С хлапетата от блока надниквахме в тъмницата през кръглия изрез на металната врата и се надлъгвахме, че сме видели я кратечница, я базука. Някой тогава казваше, че е видял нещо да мърда вътре, добавяше „Чухте ли и вие?“, последвано от рязкото шумно шуртене на отпадъчна вода в близката тръба, след което пищейки се разбягвахме от мазата, която и без това си беше злокобна и вонеше на зеле и джибри. Последният от нас мяташе по протокол едно павé по крушката…

Винаги съм се питал, дали такова тежко земетресение с последствия би било овладяно от отговорните в България (макар, че държавата ни не е в силноземетръсна зона)? В Япония министрите като сгафят, си правят харакири. В България изсумтяват едно „Еее, ами ние…“ и отиват след това да хапнат суши в министерския стол…

(А, като казах „перде“: купих си много яки перденца от ИКЕА, с хубави лайснички, много приятни мотивчета… абе заспаха! Кеф да ги гледаш.)

Та иде реч за фирмата, която осигурила системата за отваряне на общата гаражна врата. Дистанционно. Добреее. Само, че не точно. Тъпият пластмасов боклук има обхват колкото плюнката на първолак. Отгоре на това капака на батерията е… завинтен с два винта!(???) За да мога да отворя вратата на гаража от колата, имам две възможности: Първата е да спра пред нея с автомобила, да дръпна ръчната, да си облека якето (опа, грешен ръкав…), да изляза (опа, още съм бил със закопчан колан…), да изляза на вятъра, дъжда, суграшицата и снега и да застана между ръмжащата кола и непомръдващата порта. Следва моментът с гордото натискане на бутона „Сезам, óтвори се!“. Тука съм с две под-опции: първата е бързото припкане обратно към колата, качване и спускане в подземния гараж. А другата, по неудачната е, че реализирам, че съм спрял твърде близо до вратата и отварящата се порта смазва капачките на колената ми (интересно кои капачки, едва ли ония, с които баба ми си затваря компотите от сливи!) о бронята на ръмжащата кола. Свличам се от адски болки, но не мога, щото вратата продължава да се вдига и капачките ми са станали вече на прясно смляно кафе Нова Бразилия. Колата продължава да ръмжи, явно се сърди на портата, че така се габаркат с господаря й. По идиотско стечение на обстоятелствата ръкавът на якето ми се закачва в една от декоративните дупки на вратата. От зор изпускам дистанционното и то се хързулва по наклона и пада в подземния гараж…

Другия начин за отваряне на портата е по-безопасен, но и по-сложен: Вратата може да се отвори и с обикновен ключ. Ключалката се намира от лявата страна на входа. Хехе, тия, идващи директно от Лондон и окръга, са прецакани. По определени причини човек никога не спира на прилично разстояние до ключалката. Или е далече, или е много далече. Но понеже аз съм шофьор (=мързелив), се протягам до ключалката през спуснатия прозорец, по принцип излизам навън до кръста, досущ като уволнил се войник, който се е провесил от прозореца на преминаващия пътнишки влак по линията София-Генерал Тошево и крещи с пълно гърло „Шамтраеааеее…“ (не се разбира добре, заради Доплеровия ефект). В един момент отсрани съм като Йордан Йовчев на успоредка, изпънат, със стегнати мускули по цялото тяло. Врътвам ключа, вратата на гаража изскърцва, опитвам се да дръпна ключа обратно, но той ми се изплъзва от ръцете и пада в решетката пред ключалката. В бързината се опитвам да го хвана, но уви, политам надолу през отворения прозорец, а капачките ми изпукват от удара в плочника пред гаража… Тé ти булка Йордан Йовчев!

Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Та дойде време Коледните и Новогодишните празници да се прекарат изкарат в „родна“ Враца (не съм роден във Враца, но там съм изкарал много голяма част от детството си).

Раз-check-нах се онлайн още предишния ден за полета. Една чудесна и много удобна процедура, която става чрез сайта на авиокомпанията. Също и наистина препоръчителна, особено при актуалната опасност от свински, кози и гъши грип (май гъшия грип се казваше другояче, нещо венерическо беше…;) ). Пък и хубаво място на борда на самолета може да си изберете! Бордната си карта получих като QR-code на мобилния си телефон, когото на другия ден сканирах на четец-механизъм а ла метрополитен на самия gate на летището. Така бях автоматично допуснат до самолета.

За да е напълно привършено, humanless обслужването мина и чрез self baggage dropoff машини, които ги има на летището в Мюнхен. Приличат на жълт банкомат с лента за багаж. Боравенето с него е изключително просто. Слагате багажа на лентата, въвеждате данните от пътуването (името и booking ref-а), „банкоматът“ Ви разпечатва baggage tag-а (онзи дъъълъг етикет за чантите на летищата), когото Вие сами си лепвате на дръжката си (на багажа, де, на багажа! :) ). Не забравяйте и малкия квадратен baggage tag, който е на края на тази лента. Него трябва да си отделите и да го лепнете на бордната карта/паспорта/портмонето/ревера/брадичката. Така, при загуба или закъснение, по-лесно може да се trace-ва багажа Ви от страна на летищните власти, като се знае номера му!

Цялата процедура на самообслужване е кратка и след 1-2 минути сте свършили (някой се кикоти, чувам го!). Реденето по check-in гишета в пикови часове е убийствено за мен, а пък ако пред вас се падне арменско многодетно семейство с половината инвентар на IKEA, турско семейство с цялата си покъщнина или разцифкавила се служителка на гишето (като при мен миналия път), психозата е пълна.

Пътуването ми трябваше да започне към 13:15 немско време. Полетът ми бе с Lufthansa (немските авиолинии), но месец преди полета ми промениха типа на самолета, както и под-авиокомпанията. Полетът сега се изпълняваше от Augsburg Airways, дъщерно-партньорска авиолиния на Lufthansa, която обслужва близки дестинации с малки самолети. Ако Bulgaria Air имаше подобна дъщерна авиокомпания и обосновавайки се на нашите географско-релационни познания, то тя тогава би се казвала… Дупница Еъруейз или Перник Еъруейз. Летял съм с Augsburg Airways няколко пъти, но за съжаление не съм имал досега големи положителни логистични впечатления от тази авиокомпания: най-вече огромните закъснения и често срещаният баварски непукизъм сред екипажите им направо ти лазят по нервите.

Обратно към полета: Имахме едно солидно закъснение, без грам сносно обяснение от страна на летищните власти. Беше много мило да получа автоматизирания SMS от Lufthansa за закъснението, но това не спаси положението. Капитанът държеше да ни убеди, че само чакали някаква си paper work, нищо, че под пътническия салон се чуваше още товаренето на багажа… Най-накрая излетяхме. Всъщност се радвах, че ще имам възможност да летя с един от новите им Embraer-и 195 (регистрация D-AEMC в случая), но изживяването беше досущ като на средностатистически Boeing 737NG или Airbus 32S например, нищо особено. Единственото бе, че strobe-овете на края на крилата бяха толкова мощни, сякаш група китайски японски туристи седят отвън и снимат ли, снимат със светкавици.

Тука вмъквам един технически коментар: Embraer са… бразилска марка самолети. Да, звучи странно. И човек трудно може да си представи бразилци да строят самолети. Не знам за вас, ама аз все си представям един огромен хангар в джунглата край Амазонка, в средата разпилени чаркове, гайки, плоскости, винтове, футболни топки, една пищна полугола бразилка със страхотен карнавален костюм върти гюбеци, а около нея са се насъбрали загорели бразилчета-монтьори, бършат потта от челата си, хилят се мазно, подсвиркват и викат „Обригадо! Обригадо!¹“ (единствената дума, която знам на португалски, сори). По едно време влиза шефа им и почва да им вика: „Какво сте се разлендзили, я се стегнете, самолет има да довършваме! Хайде!“. Монтьорчетата се сепват, всеки грабва по инструмент и хуква я пирон да завива, я болт да зачуква… ;) Пищната танцьорка нарамва отново флекса и продължава да реже формите за прозорците в корпуса…

Заплеснах се. Полетът протече добре, със заход над снежна Deathstar-София (вж. ускореното видео най-горе) и много меко и плавно кацане. Направи ми лошо впечатление, че рульожките (т.е. самолетните пътеки) на летище София не бяха почистени добре, на места не се виждаха маркировките по земята. Според мен нещо недопустимо, особено на международно летище, където важат международни правила. Самолетът се приплъзваше като лада с летни гуми, която дава газ на буци лед ноември месец пред някой блок в кв. Хаджи Димитър. Но в крайна сметка стигнахме до терминала благополучно и след няколко минути бях навън.

За съжаление #sofiataxi-то не можа да ме хвърли навреме до автогарата. Всички се движеха едвам едвам, тук-таме се изцепваше някое еснафче с тунинговано БеЕмВенце седма употреба. А мислех, че тия вече били измрели по пътищата. Като капак на всичко бакшишът си запали и цигара без да иска моето мнение.

Последният автобус от централна автогара София за Враца бил в 18:00: никакъв шанс! Насочих се към ЖП гарата, където е моя alltime emergency трен: мазнийо влак в 19:10 за Лондон Хийтроу (през Лом), който обаче имаше закъснение над 30 минути. Нямаше начин, трябваше да избирам: Или 2:20 ч в мазнийо влак до Враца или към 3:50 часа обратно със софийския градски транспорт до леговището ми в София. Оставаше да убия времето до тръгването на влака. И пак дилема: в огромната студена чакалня, където се улавя безплатен wifi, или в малката вмирисана „топла чакалня“, където единственото, което се улавя, е миризмата на двама потни майстори, които се борят с някакви тръби. След 10 минути на зверския студ избрах топлата и уютна атмосфера в прегръдките на бай Иван и бай Васил, с романтичния полъх на чесново хлебче и домашна ракийка, варена без акциз.

Самоъпгрейднах се и си купих билет първа класа, който включва луксозни (и животоспасяващи) екстри като: затварящи се прозорци и врати, налични стъкла на същите по-горе, парно (работещо), осветление, седалки (6 бр.) и мазно огледалце. Повече в момента не ми и трябва. Пътувам си към Враца, към къщи! Шампанското може да бъде сервирано, ma’am! :)

Весели празници на всички! :)

¹ португалски „Благодаря!“