Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Обичам да пътувам. Но не обичам градския транспорт. Особено зимата, както и в големите горещини лятото. Още на 18 изкарах шофьорска книжка, а година по-късно вече имах собствена бричка, наречена МПС, закупена със собствени пари. Беше бричка, но си я обичах, понеже ми вършеше страхотна работа. Единствените й екстри бяха зелената ивица на горния ръб на предното стъкло, както и радио-касетофончето, което ми изпоиздъвка бая касетки.

В последните няколко седмици ми се наложи да ползвам интензивно градския транспорт на Потсдам, един китен и красив град край Берлин. Бях пристигнал със самолет от Мюнхен, автомобилът ми беше останал там. Ето защо си купих една месечна карта, с която имах право да ползвам автобуси, влакове, трамваи, метра, дори и един ферибот. Е, него в крайна сметка така и не ползвах, понеже беше далече, а и по едно време го бяха спряли заради заледяване на реката, по която се движеше.

От място А до място Б, двете най-посещавани от мен места, се стигаше с едно до шест прекачвания. Говорим за дистанция от 4-5 километра! Фирмата, отговаряща за транспорта в Берлин и околностите, имаше доста прегледен уебсайт, където човек не само можеше да намери разписанието, но и да го дръпне на мобилния си телефон като интерактивна java-апликация. Много комфортно! Бях готов да се дундуркам наляво-надясно с градския!

Дотук добре. Обаче беше зима. А през зимата има лед, който трябва да се чисти. Местната управа не си беше мръднала малкия пръст да почисти и опесъчи улици, тротоари и т.н. Всички спирки бяха заприличали на мини-пързалки, такива като пред Народния театър покрай Коледните празници. Само че тука нямаше кънки под наем, греяно вино и весели дечица, а посинени гъзове, псувни и намръщени лица. Разбира се, че горепохваленото разписание не можеше да се спазва вече и се случваше така, че човек бива зарязан на спирка Пи*ковци нейде си, чакайки автобус 7364, който обаче не идва и не идва. Вместо това идва автобус 6398A, който не върви до там, където Ви трябва, а и би трябвало да е заминал още преди един час. Отгоре на това и часовникът в самия автобус е изостанал с 2-3 минути и шофьорът се е превърнал в принципен хроничен закъснител: Всеки ден закъснява с 2-3 минути. А тези 2-3 минути са тези, които Ви трябват, за да хванете следващия автобус. Ама не от спирка Пи*ковци, а от една друга, която е още по-далече.

Превръщате се в героя на Том Ханкс от „Cast Away“, дето кибичи на оня остров като Робинзон Крузо. Само, че тука имате алтернативи, така, че не Ви се налага да си избивате зъб с кънка за фигурно пързаляне на лед (вж. пързалката пред Народния по-горе).

Алтернатива 1:
Отивате на отсрещната спирка и се връщате там, от където сте дошли, за да reset-вате плановете си. Бил Гейтс е прав: Рестартирай пущиняка, нéма начин да се не опра’и! С месечна карта сте. Е, става неприятно ако няма автобус в следващите 40-50 минути. Това е все едно компа да ти забие докато го рестартираш…

Алтернатива 2:
Правите emergency планове от спирката, на която сте в момента. Трудно е, понеже не знаете часовете на тръгване на автобусите от следващите спирки на прекачване, както и дали въобще днес се движат! Но ако сте търсачи на силни усещания, такъв галоп е перфектен за Вас. Тръпка и адреналин нонстоп, през пет минути питате шофьора дали наистина пътува за спирка Пи*ковци…

Алтернатива 3:
Тя е удобна и бърза: такси! Само дето такситата в Германия са скъп лукс. Началната цена е толкова, колкото е цената на прекосяването на половин София в час пик може би. Вярно, колите наистина са луксозни, возят удобно, няма помен от газови уредби, чалга, мизерии и евтини ароматизатори, но не се препоръчва за всекидневна употреба. Освен ако не искате да усетите локална финансова криза в собствения си портфейл…

Алтернатива 4:
Най-сигурната! Отивате в сайта на нискотарифната авиокомпания „Germanwings“ и с малко късмет си купувате евтин еднопосочен самолетен билет от Берлин до Мюнхен. Пътувате само с ръчен багаж. На летище Берлин Шьонефелд си взимате едно кафе в зона „Излитащи“ и написвате тази блог-публикация. Пристигайки в Мюнхен си купувате пътьом една навигационна система, гледате Avatar и в 3D с приятели, хапвате вкусотии при родителите си и на другия ден си грабвате колата и дим да ви няма обратно за Берлин. И така майната им на алтернативи едно, две и три, както и на спирка Пи*ковци!

Bon Voyage! :)