Вчера реших спонтанно да отида на кино да гледам „The Lovely Bones“ на Питър Джаксън, познат ни от „Властелинът на пръстените“ и „Кинг Конг“ – два филма, които не ми харесаха кой знае колко. Да, дори и „Lord of the Rings“ – сериала: твърде дълъг, твърде муден, без тайминг…

Трейлърът на „The Lovely Bones“ ме грабна, макар, че така съм попадал в капани на кофти филми: готина реклама, а филмът е като боза, престояла на кухненския прозорец шест юлски дни.

Но „The Lovely Bones“ беше вярно попадение. Интересна беше историята (по романа на Алис Сиболд) като цяло: 14-годишната Susie Salmon е убита на път за вкъщи от нейн съсед и отива в рая, от където наблюдава семейството си и им дава знаци, за да могат те да докажат кой е убиеца…
Знам, че в началото филмът трябва да ви звучи доста кичозно. Такъв си е. Но това не е толкова важно, колкото начинът, по който семейството на момичето, приятелите и и най-вече нейният убиец се (опитват да се) справят със ситуацията. На кича в случая му е простено, досега никой не се е върнал от рай, ад и други междинни светове, за да даде мнение, рецензия, блог-публикация или поне един мижав туит на 6liokavica по въпроса!

„In meinem Himmel“ (нем. „В моя рай“ , немският „превод“ на заглавието) не е един CGI-ефектски-спектакъл, както писаха много критици. Според мен филмът е просто една много чувствителна, по-различна „визуализация“ на една много тежка драма в едно случайно средностатистическо семейство през седемдесетте. И дигиталните ефекти в стила на Салвадор Дали просто спомагат за това. Било то кораби, плуващи в огромни бутилки край брега, падащото по скалите безжизнено (CGI) тяло на убиеца-извратеняк или ръждясалият сейф с тялото на убитото момиче, който потъва завинаги в бездънната яма на градското сметище, оставяйки семейството й във вечно неведение…

Саундтракът е на Браян Ено. Той по принцип не пише музика за филми, но за този филм е направил изключение. Получило се е.

Дублажът беше на места технически зле. Преглътнах го.

Актьорите са се справили много добре, особено Stanley Tucci в ролята на съседа-убиец.

Поинтересувах се и от авторката на книгата Алис Сиболд: На 18-годишна възраст бива жестоко пребита и изнасилена край университета си. Месеци по-късно продължава следването си и случайно разпознава изнасилвача си на улицата край учебното заведение. Извергът е осъден веднага и получава максималното наказание. За това тя пише и в нейната предишна книга, автобиографията й „Lucky“.

Мисля, че филмът ще ви хареса, ако си падате и по филми, които ви карат да се замислите за секунда-две след като лампите в киното светнат и когато ги загасите вкъщи, малко преди да си легнете и да затворите очи. Ако се чудите защо филмът се казва „The Lovely Bones“, ще разберете, след като го гледате: загадката се крие в последните думи на Susie Salmon…