ВНИМАНИЕ: Долунаписаното може да издава ключови действия от филма „Predators“, така, че ако искате да го гледате, ви препоръчвам да bookmark-нете тази страница и да се върнете към нея след прожекцията! :)

Миналата вечер взех, че се излъгах и гледах „Хищници“. Predators. Прéдътърс. Или както викат моите колеги: „Предейтърс“. Трейлърът както винаги обещаващ и cool (Аз ако хвана онова копиле, дет’ им монтира трейлърите у Холивуд, главичката ще му откъсна, гад мръсна). Поне киното, което посетихме, бе с т. нар. кино-понеделник, т.е. платихме само 4,50 евро вход. (Лично за мене много пари за такъв филм, ама карай!).

В киното бях за пръв път и според интернет е най-старото в Мюнхен, че дори най-вероятно и най-старото в света с постоянна програма! Баси, Юнеско да чуе, ще дотърчи веднага с жена си! Залите две, малка и голяма. Мила бабка (на видима възраст колкото самото кино) къса билетчетата. Ние сме в малката зала. И като кажа „малка зала“, разбирайте… малка зала. Три Четири реда! Първият е много ниско, почти не се вижда отзад, едва ли не вкопан в екрана. Не знам дали седалките са с предпазни колани, но съм сигурен, че седящите там намазват с по някоя епизодична роля в някой блок-бастер: Я на страната на Терминатора, я редом с бойците в „Мумията“, или пък на закуска с Тифани… Местата ни са на „последния ред“ (има ли значение дали е 3-ти или 4-ти?). Аз вече съм се приготвил ментално да хващам мръфките, дето ще хвърчат от предстоящия филм, който е за лица над 18 години.

Кратката история: група пичове (и една… мацка), които са до един бивши или настоящи военни, убийци, похитители, падат от небето (буквално!) на една далечна планета, която обаче няма нищо общо с планетите, които познаваме от филмите и книгите, а мяза по-скоро на горичката покрай Костинброд. Или местността около Камбаните. Ама без Людмила Живкова. Та пичовете (и… мацката) решават, че ще търсят изход от ситуацията, бродейки из „джунглата“. Постепенно почват да се усещат, че работата е напечена, понеже се натъкват на хаотичния бивак на трима хищници. Абе личи си, че са мъже предаторите! Разхвърляно, боклучаци наоколо, дрипи, празни бутилки от бира, заклан дивеч… Отгоре на това, на мястото вързан четвърти хищник (явно сгазил лука… или там к’вото може да се сгази на тая планета). Наш’те го оглеждат любопитно („Приятно ми е, Калоян!“) и вече са 120% сигурни, че те самите са плячката и бая тичане ще падне. Но преди да кажат „паралелепипед“, биват нападнати от тримата хищници. Успяват да се спасят. Е, поне повечето, де. Бродѝ дава идеята да освободят оня вързания („Приятно ми е, Калоян!“) и той да ги „хвърли“ до планетата Земя, на път за Драгалевци. Все пак са му направили услуга и тука сме на принципа „Ние трéбва да се подържаме в такива моменти!“. Обаче това, което земляните не знаят, е, че тримата хищници са всъщност от Перник и са се сдобили с jailbreak-нати айфони, с които взривяват космическия кораб. Земляните, чиято бройка вече клони към 2,41, решават, че трябва да се изправят лице в лице с врага. Жалко, че оня с лука („Приятно ми е, Калоян!“) е вече убит. Трябва да разчитат сами на себе си. След teh битката, в която всички хищници биват унищожени с ръждива вилица и радиатор от Москвич, останалите двама души се запътват куцукайки към спирката на метрото от трети диаметър, което ще ги отведе директно в жк Княжево… след няколко години.

Разочарование. Смях в залата. Хм, ако бях заспал на тоя филм, дали щях да се събудя в… Inception?

Реших вчера да отида да изгледам новия филм на Мартин Скорсизи. Прожекцията бе в 23 часа. Живея близо до киното, така, че тръгнах с колата броени минути преди началото. Киното е в голям мол на централната гара, подземният паркинг има много парко-места, за киномани е само 1,50 евро.

Отивам аз, тегля си билетче на бариерата, тя се вдига и влизам в паркинга… Хм, странното е, че наоколо е доста тъмно, а и няма коли. Викам си, все пак е 23 часа, Кауфланд в мола е затворил, затова хората са се изнесли. Може би киноманите са дошли с метрото, знам ли. Та паркирам си аз спокойно до изхода, отивам до асансьорите и… нъц! Нито един не идва. Блокирани са! Стоят си някъде горе и не слизат. А стълби няма!!! Връщам се обратно. На паркинга вече е настанала пълна тъмница, само светлините на аварийните изходи светят и наоколо се чува монотонното боботене на индустриалните климатични инсталации. Да не би да съм влязъл в грешния паркинг? Не е възможно. Отивам към колата ми самотница, нервно притичвайки (вече). Липсва само някой саундтрак на ужасите на фона. Озъртам се наляво-надясно, очаквам от някоя дупка да пъкне оня гаден индивид от „Creep“, целия в слуз, с кифоза и лош дъх. На колана си е нанизал плъхове, които е намерил из канализационните шахти и вече умъртвил, отхапвайки им главите. Подминавам го с надеждата, че не ме е видял, след малко срещам Франка Потенте, актрисата от „Run Lola Run“ и главната героиня от „Creep“, цялата прашлясала и в шок. Пита ме на английски дали съм видял един такъв гаден тип, целия в слуз, с кифоза и лош дъх. А, оня с плъховете ли? Отговарям й мило, че може да ми говори и на немски, ориентирам я и продължавам към колата. Паля и хайде към изхода обратно…

И тука втори шок: кепенците вече са спуснати. Плътните метални врати на подземния гараж са спуснати до долу. Всички. Плътно. Няма излизане!

Така, сега, да уточня. Това не е болка за умиране. Винаги запазвам самообладание. Има и по-лоши неща: земетресения, пожари, наводнения. А и в интерес на истината съм бивал заключван в библиотека. Е, бях малък, библиотеката беше местна и просто се обадих на библиотекарката, която беше наша съседка да дойде и да отключи. И да не беше дошла веднага, поне щях да почета списанията на National Geographic, да разгледам екциклопедиите и да послушам аудио-уроци по шведски за начинаещи.

Интересното е, че в такива моменти, въпреки, че оставам мега куул, през главата ми минават какви ли не идиотизми. Нещо като разсейване, защитна реакция под формата на сарказъм. Или просто адреналинът отива директно в центъра на хумора в мозъка ми и прави каквото си иска… Към 90% от щуротиите са супер за stand up comedy, но непотребни като решение на проблема.

Хм, решение #1: ако се засиля с все сила в металната врата с колата, дали ще я избия? Да, ама бронята на колата ми е от пластмаса, а и не правя добро впечатление пред камерите за наблюдение. Освен това вероятността утре да цъфна в youtube, а в другиден да бъда препращан като атачмънт по фирмени мейли из офиси е много голяма. „Леле, г’лей го тоя к’во притичва от врата на врата. Ама има хубав шал, де!“

А може би решение #2: да търся изход, който поне на мен ноже да ми свърши работа. Колата после ще я мисля. Намирам два изхода: Единият е към антрето на Спестовна Каса. Не смея да го ползвам, че може да остана залостен в някакви коридори и така до понеделник. Намирам втори изход, който свършва идеална работа: излизам нейде си навън. На адреналина ми пак му хрумва „идея-идиотка“, на която дори и Джим Кери би завидял: да се върна по същия тоя път, да разглобя колата си с ключа за джантите (!) и крика (!!!) и да я изкарам на части през тоя изход, след което да си я сглобя отвън, все едно, че нищо не е било. Веднага се сещам за оня виц с техниците, дето искали да сглобят локомотив, а се получило комбайн и почвам да се смея на глас. Представям си как дори прибирам ароматизаторчето от колата си в джоба, преди да почна с пренасянето на хилядите чаркове и кинкалерия…

Рекламите преди главния филм вече са почнали и аз вече бързам към киното. Пътьом пак „идея“: да дойда рано-рано в понеделник и да си изкарам колата, че с нея ходя на работа все пак. Ох, момент. Ами нали трябва да платя престоя от сега до понеделник сутрин! Това са по груба сметка към 20-30 евро! Хм… освен ако не си дръпна билетче на сутринта, уж съм влязъл току-що като клиент на Кауфланд (тука българския тарикатлък ми се отплаща май). Да, ама не. Тъпите бариерите са с някакви сензори, които разпознават МПС-та (лично изпробвано на други бариери отдавна). Трябва ми нещо широко-габаритно. Бум, пак „идея“: Да последвам примера на мистър Бийн: Да забутам контейнер за боклук до бариерата и да си дръпна билетче! Уф, наблизо обаче не виждам контейнери. Ама край нас има! Бум, и пак „идея“: Ако стана в понеделник към 4.30 сутринта и забутам един от контейнерите пред нашия блок из по-затънтените улички посока гарата (спазвайки правилата на движение естествено!), към мола ще съм към 6:50 – 7 часа, точно когато отварят. Там вече забутвам контейнера в трета глуха, грабвам си колата и хайде на работа.

След прожекцията се връщам към изхода на паркинга, от където излязох. Тогава виждам, че вратата е с топка и не може да се отвори отвън. Намирам втори вход, който е забравен отворен! Влизам и попадам в стълбище, което е директен достъп до фантазията на Салвадор Дали, М. C. Escher, Дейвид Финчър и половината сценарий на Shutter Island! Нагоре-надолу. Жива душа няма. Всички врати заключени.

Вече съм се примирил, че понеделник сутрин ще има физ-зарядка с контейнер за смет. Минавам покрай вход на някакъв подземен паркинг, поглеждам и виждам, че имат дежурен човек! Отивам, може пък момчето да знае дали наблизо има контейнер на колелца, който не съм видял. Разказвам му какво е станало, той ми обяснява, че става дума за два отделни паркинга. Слава богу били свързани с коридор за пешеходци. А, значи идеята с разглобяването и изнасянето на части важи пак, а? Не, нека като стигна до бариерата, да натисна копчето с телефонната слушалка на него, ще се свържем по интеркома и той ще ми вдигне бариерата и металната врата и може да си ходя по живо, по здраво.

Олекна ми. Върнах се при колата, вдигнаха ми бариери и врати и се прибрах в къщи.

Между другото, тая вечер мисля да ходя пак на кино. Поне знам вече как се влиза и излиза! Пък и може после с Франка Потенте да отидем на вечеря… :)

Вчера реших спонтанно да отида на кино да гледам „The Lovely Bones“ на Питър Джаксън, познат ни от „Властелинът на пръстените“ и „Кинг Конг“ – два филма, които не ми харесаха кой знае колко. Да, дори и „Lord of the Rings“ – сериала: твърде дълъг, твърде муден, без тайминг…

Трейлърът на „The Lovely Bones“ ме грабна, макар, че така съм попадал в капани на кофти филми: готина реклама, а филмът е като боза, престояла на кухненския прозорец шест юлски дни.

Но „The Lovely Bones“ беше вярно попадение. Интересна беше историята (по романа на Алис Сиболд) като цяло: 14-годишната Susie Salmon е убита на път за вкъщи от нейн съсед и отива в рая, от където наблюдава семейството си и им дава знаци, за да могат те да докажат кой е убиеца…
Знам, че в началото филмът трябва да ви звучи доста кичозно. Такъв си е. Но това не е толкова важно, колкото начинът, по който семейството на момичето, приятелите и и най-вече нейният убиец се (опитват да се) справят със ситуацията. На кича в случая му е простено, досега никой не се е върнал от рай, ад и други междинни светове, за да даде мнение, рецензия, блог-публикация или поне един мижав туит на 6liokavica по въпроса!

„In meinem Himmel“ (нем. „В моя рай“ , немският „превод“ на заглавието) не е един CGI-ефектски-спектакъл, както писаха много критици. Според мен филмът е просто една много чувствителна, по-различна „визуализация“ на една много тежка драма в едно случайно средностатистическо семейство през седемдесетте. И дигиталните ефекти в стила на Салвадор Дали просто спомагат за това. Било то кораби, плуващи в огромни бутилки край брега, падащото по скалите безжизнено (CGI) тяло на убиеца-извратеняк или ръждясалият сейф с тялото на убитото момиче, който потъва завинаги в бездънната яма на градското сметище, оставяйки семейството й във вечно неведение…

Саундтракът е на Браян Ено. Той по принцип не пише музика за филми, но за този филм е направил изключение. Получило се е.

Дублажът беше на места технически зле. Преглътнах го.

Актьорите са се справили много добре, особено Stanley Tucci в ролята на съседа-убиец.

Поинтересувах се и от авторката на книгата Алис Сиболд: На 18-годишна възраст бива жестоко пребита и изнасилена край университета си. Месеци по-късно продължава следването си и случайно разпознава изнасилвача си на улицата край учебното заведение. Извергът е осъден веднага и получава максималното наказание. За това тя пише и в нейната предишна книга, автобиографията й „Lucky“.

Мисля, че филмът ще ви хареса, ако си падате и по филми, които ви карат да се замислите за секунда-две след като лампите в киното светнат и когато ги загасите вкъщи, малко преди да си легнете и да затворите очи. Ако се чудите защо филмът се казва „The Lovely Bones“, ще разберете, след като го гледате: загадката се крие в последните думи на Susie Salmon…