(А, като казах „перде“: купих си много яки перденца от ИКЕА, с хубави лайснички, много приятни мотивчета… абе заспаха! Кеф да ги гледаш.)

Та иде реч за фирмата, която осигурила системата за отваряне на общата гаражна врата. Дистанционно. Добреее. Само, че не точно. Тъпият пластмасов боклук има обхват колкото плюнката на първолак. Отгоре на това капака на батерията е… завинтен с два винта!(???) За да мога да отворя вратата на гаража от колата, имам две възможности: Първата е да спра пред нея с автомобила, да дръпна ръчната, да си облека якето (опа, грешен ръкав…), да изляза (опа, още съм бил със закопчан колан…), да изляза на вятъра, дъжда, суграшицата и снега и да застана между ръмжащата кола и непомръдващата порта. Следва моментът с гордото натискане на бутона „Сезам, óтвори се!“. Тука съм с две под-опции: първата е бързото припкане обратно към колата, качване и спускане в подземния гараж. А другата, по неудачната е, че реализирам, че съм спрял твърде близо до вратата и отварящата се порта смазва капачките на колената ми (интересно кои капачки, едва ли ония, с които баба ми си затваря компотите от сливи!) о бронята на ръмжащата кола. Свличам се от адски болки, но не мога, щото вратата продължава да се вдига и капачките ми са станали вече на прясно смляно кафе Нова Бразилия. Колата продължава да ръмжи, явно се сърди на портата, че така се габаркат с господаря й. По идиотско стечение на обстоятелствата ръкавът на якето ми се закачва в една от декоративните дупки на вратата. От зор изпускам дистанционното и то се хързулва по наклона и пада в подземния гараж…

Другия начин за отваряне на портата е по-безопасен, но и по-сложен: Вратата може да се отвори и с обикновен ключ. Ключалката се намира от лявата страна на входа. Хехе, тия, идващи директно от Лондон и окръга, са прецакани. По определени причини човек никога не спира на прилично разстояние до ключалката. Или е далече, или е много далече. Но понеже аз съм шофьор (=мързелив), се протягам до ключалката през спуснатия прозорец, по принцип излизам навън до кръста, досущ като уволнил се войник, който се е провесил от прозореца на преминаващия пътнишки влак по линията София-Генерал Тошево и крещи с пълно гърло „Шамтраеааеее…“ (не се разбира добре, заради Доплеровия ефект). В един момент отсрани съм като Йордан Йовчев на успоредка, изпънат, със стегнати мускули по цялото тяло. Врътвам ключа, вратата на гаража изскърцва, опитвам се да дръпна ключа обратно, но той ми се изплъзва от ръцете и пада в решетката пред ключалката. В бързината се опитвам да го хвана, но уви, политам надолу през отворения прозорец, а капачките ми изпукват от удара в плочника пред гаража… Тé ти булка Йордан Йовчев!

Обичам да пътувам. Но не обичам градския транспорт. Особено зимата, както и в големите горещини лятото. Още на 18 изкарах шофьорска книжка, а година по-късно вече имах собствена бричка, наречена МПС, закупена със собствени пари. Беше бричка, но си я обичах, понеже ми вършеше страхотна работа. Единствените й екстри бяха зелената ивица на горния ръб на предното стъкло, както и радио-касетофончето, което ми изпоиздъвка бая касетки.

В последните няколко седмици ми се наложи да ползвам интензивно градския транспорт на Потсдам, един китен и красив град край Берлин. Бях пристигнал със самолет от Мюнхен, автомобилът ми беше останал там. Ето защо си купих една месечна карта, с която имах право да ползвам автобуси, влакове, трамваи, метра, дори и един ферибот. Е, него в крайна сметка така и не ползвах, понеже беше далече, а и по едно време го бяха спряли заради заледяване на реката, по която се движеше.

От място А до място Б, двете най-посещавани от мен места, се стигаше с едно до шест прекачвания. Говорим за дистанция от 4-5 километра! Фирмата, отговаряща за транспорта в Берлин и околностите, имаше доста прегледен уебсайт, където човек не само можеше да намери разписанието, но и да го дръпне на мобилния си телефон като интерактивна java-апликация. Много комфортно! Бях готов да се дундуркам наляво-надясно с градския!

Дотук добре. Обаче беше зима. А през зимата има лед, който трябва да се чисти. Местната управа не си беше мръднала малкия пръст да почисти и опесъчи улици, тротоари и т.н. Всички спирки бяха заприличали на мини-пързалки, такива като пред Народния театър покрай Коледните празници. Само че тука нямаше кънки под наем, греяно вино и весели дечица, а посинени гъзове, псувни и намръщени лица. Разбира се, че горепохваленото разписание не можеше да се спазва вече и се случваше така, че човек бива зарязан на спирка Пи*ковци нейде си, чакайки автобус 7364, който обаче не идва и не идва. Вместо това идва автобус 6398A, който не върви до там, където Ви трябва, а и би трябвало да е заминал още преди един час. Отгоре на това и часовникът в самия автобус е изостанал с 2-3 минути и шофьорът се е превърнал в принципен хроничен закъснител: Всеки ден закъснява с 2-3 минути. А тези 2-3 минути са тези, които Ви трябват, за да хванете следващия автобус. Ама не от спирка Пи*ковци, а от една друга, която е още по-далече.

Превръщате се в героя на Том Ханкс от „Cast Away“, дето кибичи на оня остров като Робинзон Крузо. Само, че тука имате алтернативи, така, че не Ви се налага да си избивате зъб с кънка за фигурно пързаляне на лед (вж. пързалката пред Народния по-горе).

Алтернатива 1:
Отивате на отсрещната спирка и се връщате там, от където сте дошли, за да reset-вате плановете си. Бил Гейтс е прав: Рестартирай пущиняка, нéма начин да се не опра’и! С месечна карта сте. Е, става неприятно ако няма автобус в следващите 40-50 минути. Това е все едно компа да ти забие докато го рестартираш…

Алтернатива 2:
Правите emergency планове от спирката, на която сте в момента. Трудно е, понеже не знаете часовете на тръгване на автобусите от следващите спирки на прекачване, както и дали въобще днес се движат! Но ако сте търсачи на силни усещания, такъв галоп е перфектен за Вас. Тръпка и адреналин нонстоп, през пет минути питате шофьора дали наистина пътува за спирка Пи*ковци…

Алтернатива 3:
Тя е удобна и бърза: такси! Само дето такситата в Германия са скъп лукс. Началната цена е толкова, колкото е цената на прекосяването на половин София в час пик може би. Вярно, колите наистина са луксозни, возят удобно, няма помен от газови уредби, чалга, мизерии и евтини ароматизатори, но не се препоръчва за всекидневна употреба. Освен ако не искате да усетите локална финансова криза в собствения си портфейл…

Алтернатива 4:
Най-сигурната! Отивате в сайта на нискотарифната авиокомпания „Germanwings“ и с малко късмет си купувате евтин еднопосочен самолетен билет от Берлин до Мюнхен. Пътувате само с ръчен багаж. На летище Берлин Шьонефелд си взимате едно кафе в зона „Излитащи“ и написвате тази блог-публикация. Пристигайки в Мюнхен си купувате пътьом една навигационна система, гледате Avatar и в 3D с приятели, хапвате вкусотии при родителите си и на другия ден си грабвате колата и дим да ви няма обратно за Берлин. И така майната им на алтернативи едно, две и три, както и на спирка Пи*ковци!

Bon Voyage! :)