Туитър за пореден път си показа потенциала и силата. Вчера, на 11-ти март, земетресението в Япония, което причини цунами и невиждани поражения на острова, беше и т. нар. trending topic в туитър, микроблогинг платформата, която също се използва и от доста известни личности, за да пишат тъпотии и глупости. Докато телевизиите показваха едни и същи кадри от земетресението, въртяха заснетото и задаваха въпроси на „атомни експерти“ от Greenpeace, в туитър можеше да се види какво наистина се случва в реално време, благодарение на Албена Тодорова (а.к.а. @bembeni). Живее в Япония и пускаше ежеминутни туитове за ситуацията около нея. На нея шапка й свалям. Да туитиш и същевременно да си нащрек, за да се предпазиш от падаща мазилка, или да си в готовност за евакуация от евентуална предстояща ядрена катастрофа заради аварирал АЕЦ изисква смелост. От собствен опит знам, че когато човек е в екстремни ситуации не винаги си дава сметка колко е напечено. Чак след време осъзнаваме какво наистина е станало и че може би сме имали жесток късмет. Че не сме били на грешното място в грешния момент. Както други хора за съжаление.

Като бях малък и живеех във Враца, също преживях земетресение. Не можеше да се сравнява с тези в Япония. Сигурно японец във Враца би си казал, че някой мести мебели на долния етаж или нечий чугунен радиатор се е откъснал от скобите и е паднал на земята… Но за нас си беше изживяване. Играех си в детската, когато баба ми започна да вика от кухнята: „Емилееее!“. Ставам, отивам и питам с досадна нотка: „К’во?“, мислено продължено с „…зает съм оттатъка с игра и нямам време за други работи в момента!“. „Земетръс!!!“ беше отговорът й. Чак тогава забелязах, че вратата леко се поклащаше, както и полилея. Дядо ми в тоя момент дойде при нас, още сънен от следобедната си дрямка: „Земетръс! Грабвай детето!“ и застана под касата на вратата. С баба ми хукнахме надолу по стълбите, дядо ми остана под касата, щото нямаше време да се облече… Долу, пред входа, на 2 метра от самия блок(!), се бяха насъбрали съседите. Беше си сеир: възрастни хора се вайкат като малки деца, а малките деца се споглеждат като възрастни, неразбиращо. В крайна сметка нямаше поражения. Годината май беше 91-ва, не си спомням. Но си спомням, че паниката на хората беше по-голяма от самото земетресение.Всички бяха неподготвени.

В училище имахме часове по “ Гражданска отбрана“. Паниката, че АЕЦ Козлодуй щеше да гръмне, бе голяма. Като капак на всичко Ку-Ку бяха пуснали оная „новинарска емисия“, в която казват, че АЕЦ-а е избухнал. Една комшийка дори била почнала да уплътнява прозорците с тиксо… Та ходехме на тия занятия с целия клас в някаква мизерна сграда, където ни показваха противогази. Камелия от първия ред все беше доброволката и даваше да й показват как се слага противогаз. След това си надяваше ония грозновати гуменяци, а останалия клас се спуквахме от смях и я сочехме с пръст. Сега си давам сметка, че ако АЕЦ-а не дай си Боже гръмне, Камелия ще е единствената, която ще оцелее, щото знае как да си слага противогаз… С Цветко пък двамата водехме дискусии, дали човек може да оцелее ядрен взрив. Цветко беше на мнение, че ако си отлее човек костюм от стомана и легне в един окоп, „гушнал“ една водородна (!) бомба и я детонира, ще оцелее и нищо няма да му има после. Понеже тогава не знаех какво е водородна бомба, му вярвах, и добавях технически, че най-много човек да се измокри с вода, щото… нали… заради водорода…

В блока имахме и бомбоубежище. От Гражданска Отбрана дори мацнаха със спрей на блока стрелка, че сградата е със скривалище, та да се знае, накъде да бягат хората панически. Така и не успях да вляза вътре, за да видя какво има. С хлапетата от блока надниквахме в тъмницата през кръглия изрез на металната врата и се надлъгвахме, че сме видели я кратечница, я базука. Някой тогава казваше, че е видял нещо да мърда вътре, добавяше „Чухте ли и вие?“, последвано от рязкото шумно шуртене на отпадъчна вода в близката тръба, след което пищейки се разбягвахме от мазата, която и без това си беше злокобна и вонеше на зеле и джибри. Последният от нас мяташе по протокол едно павé по крушката…

Винаги съм се питал, дали такова тежко земетресение с последствия би било овладяно от отговорните в България (макар, че държавата ни не е в силноземетръсна зона)? В Япония министрите като сгафят, си правят харакири. В България изсумтяват едно „Еее, ами ние…“ и отиват след това да хапнат суши в министерския стол…

Та дойде време Коледните и Новогодишните празници да се прекарат изкарат в „родна“ Враца (не съм роден във Враца, но там съм изкарал много голяма част от детството си).

Раз-check-нах се онлайн още предишния ден за полета. Една чудесна и много удобна процедура, която става чрез сайта на авиокомпанията. Също и наистина препоръчителна, особено при актуалната опасност от свински, кози и гъши грип (май гъшия грип се казваше другояче, нещо венерическо беше…;) ). Пък и хубаво място на борда на самолета може да си изберете! Бордната си карта получих като QR-code на мобилния си телефон, когото на другия ден сканирах на четец-механизъм а ла метрополитен на самия gate на летището. Така бях автоматично допуснат до самолета.

За да е напълно привършено, humanless обслужването мина и чрез self baggage dropoff машини, които ги има на летището в Мюнхен. Приличат на жълт банкомат с лента за багаж. Боравенето с него е изключително просто. Слагате багажа на лентата, въвеждате данните от пътуването (името и booking ref-а), „банкоматът“ Ви разпечатва baggage tag-а (онзи дъъълъг етикет за чантите на летищата), когото Вие сами си лепвате на дръжката си (на багажа, де, на багажа! :) ). Не забравяйте и малкия квадратен baggage tag, който е на края на тази лента. Него трябва да си отделите и да го лепнете на бордната карта/паспорта/портмонето/ревера/брадичката. Така, при загуба или закъснение, по-лесно може да се trace-ва багажа Ви от страна на летищните власти, като се знае номера му!

Цялата процедура на самообслужване е кратка и след 1-2 минути сте свършили (някой се кикоти, чувам го!). Реденето по check-in гишета в пикови часове е убийствено за мен, а пък ако пред вас се падне арменско многодетно семейство с половината инвентар на IKEA, турско семейство с цялата си покъщнина или разцифкавила се служителка на гишето (като при мен миналия път), психозата е пълна.

Пътуването ми трябваше да започне към 13:15 немско време. Полетът ми бе с Lufthansa (немските авиолинии), но месец преди полета ми промениха типа на самолета, както и под-авиокомпанията. Полетът сега се изпълняваше от Augsburg Airways, дъщерно-партньорска авиолиния на Lufthansa, която обслужва близки дестинации с малки самолети. Ако Bulgaria Air имаше подобна дъщерна авиокомпания и обосновавайки се на нашите географско-релационни познания, то тя тогава би се казвала… Дупница Еъруейз или Перник Еъруейз. Летял съм с Augsburg Airways няколко пъти, но за съжаление не съм имал досега големи положителни логистични впечатления от тази авиокомпания: най-вече огромните закъснения и често срещаният баварски непукизъм сред екипажите им направо ти лазят по нервите.

Обратно към полета: Имахме едно солидно закъснение, без грам сносно обяснение от страна на летищните власти. Беше много мило да получа автоматизирания SMS от Lufthansa за закъснението, но това не спаси положението. Капитанът държеше да ни убеди, че само чакали някаква си paper work, нищо, че под пътническия салон се чуваше още товаренето на багажа… Най-накрая излетяхме. Всъщност се радвах, че ще имам възможност да летя с един от новите им Embraer-и 195 (регистрация D-AEMC в случая), но изживяването беше досущ като на средностатистически Boeing 737NG или Airbus 32S например, нищо особено. Единственото бе, че strobe-овете на края на крилата бяха толкова мощни, сякаш група китайски японски туристи седят отвън и снимат ли, снимат със светкавици.

Тука вмъквам един технически коментар: Embraer са… бразилска марка самолети. Да, звучи странно. И човек трудно може да си представи бразилци да строят самолети. Не знам за вас, ама аз все си представям един огромен хангар в джунглата край Амазонка, в средата разпилени чаркове, гайки, плоскости, винтове, футболни топки, една пищна полугола бразилка със страхотен карнавален костюм върти гюбеци, а около нея са се насъбрали загорели бразилчета-монтьори, бършат потта от челата си, хилят се мазно, подсвиркват и викат „Обригадо! Обригадо!¹“ (единствената дума, която знам на португалски, сори). По едно време влиза шефа им и почва да им вика: „Какво сте се разлендзили, я се стегнете, самолет има да довършваме! Хайде!“. Монтьорчетата се сепват, всеки грабва по инструмент и хуква я пирон да завива, я болт да зачуква… ;) Пищната танцьорка нарамва отново флекса и продължава да реже формите за прозорците в корпуса…

Заплеснах се. Полетът протече добре, със заход над снежна Deathstar-София (вж. ускореното видео най-горе) и много меко и плавно кацане. Направи ми лошо впечатление, че рульожките (т.е. самолетните пътеки) на летище София не бяха почистени добре, на места не се виждаха маркировките по земята. Според мен нещо недопустимо, особено на международно летище, където важат международни правила. Самолетът се приплъзваше като лада с летни гуми, която дава газ на буци лед ноември месец пред някой блок в кв. Хаджи Димитър. Но в крайна сметка стигнахме до терминала благополучно и след няколко минути бях навън.

За съжаление #sofiataxi-то не можа да ме хвърли навреме до автогарата. Всички се движеха едвам едвам, тук-таме се изцепваше някое еснафче с тунинговано БеЕмВенце седма употреба. А мислех, че тия вече били измрели по пътищата. Като капак на всичко бакшишът си запали и цигара без да иска моето мнение.

Последният автобус от централна автогара София за Враца бил в 18:00: никакъв шанс! Насочих се към ЖП гарата, където е моя alltime emergency трен: мазнийо влак в 19:10 за Лондон Хийтроу (през Лом), който обаче имаше закъснение над 30 минути. Нямаше начин, трябваше да избирам: Или 2:20 ч в мазнийо влак до Враца или към 3:50 часа обратно със софийския градски транспорт до леговището ми в София. Оставаше да убия времето до тръгването на влака. И пак дилема: в огромната студена чакалня, където се улавя безплатен wifi, или в малката вмирисана „топла чакалня“, където единственото, което се улавя, е миризмата на двама потни майстори, които се борят с някакви тръби. След 10 минути на зверския студ избрах топлата и уютна атмосфера в прегръдките на бай Иван и бай Васил, с романтичния полъх на чесново хлебче и домашна ракийка, варена без акциз.

Самоъпгрейднах се и си купих билет първа класа, който включва луксозни (и животоспасяващи) екстри като: затварящи се прозорци и врати, налични стъкла на същите по-горе, парно (работещо), осветление, седалки (6 бр.) и мазно огледалце. Повече в момента не ми и трябва. Пътувам си към Враца, към къщи! Шампанското може да бъде сервирано, ma’am! :)

Весели празници на всички! :)

¹ португалски „Благодаря!“