От няколко дни всяка вечер ми се вдига кръвното за една глупост. Елементарно нещо, но съм на 220 заради него. И не знам кога ще ми падне пердето и ще потроша я контейнер за боклук, я ляв мигач на съсед.

(А, като казах „перде“: купих си много яки перденца от ИКЕА, с хубави лайснички, много приятни мотивчета… абе заспаха! Кеф да ги гледаш.)

Та иде реч за фирмата, която осигурила системата за отваряне на общата гаражна врата. Дистанционно. Добреее. Само, че не точно. Тъпият пластмасов боклук има обхват колкото плюнката на първолак. Отгоре на това капака на батерията е… завинтен с два винта!(???) За да мога да отворя вратата на гаража от колата, имам две възможности: Първата е да спра пред нея с автомобила, да дръпна ръчната, да си облека якето (опа, грешен ръкав…), да изляза (опа, още съм бил със закопчан колан…), да изляза на вятъра, дъжда, суграшицата и снега и да застана между ръмжащата кола и непомръдващата порта. Следва моментът с гордото натискане на бутона „Сезам, óтвори се!“. Тука съм с две под-опции: първата е бързото припкане обратно към колата, качване и спускане в подземния гараж. А другата, по неудачната е, че реализирам, че съм спрял твърде близо до вратата и отварящата се порта смазва капачките на колената ми (интересно кои капачки, едва ли ония, с които баба ми си затваря компотите от сливи!) о бронята на ръмжащата кола. Свличам се от адски болки, но не мога, щото вратата продължава да се вдига и капачките ми са станали вече на прясно смляно кафе Нова Бразилия. Колата продължава да ръмжи, явно се сърди на портата, че така се габаркат с господаря й. По идиотско стечение на обстоятелствата ръкавът на якето ми се закачва в една от декоративните дупки на вратата. От зор изпускам дистанционното и то се хързулва по наклона и пада в подземния гараж…

Другия начин за отваряне на портата е по-безопасен, но и по-сложен: Вратата може да се отвори и с обикновен ключ. Ключалката се намира от лявата страна на входа. Хехе, тия, идващи директно от Лондон и окръга, са прецакани. По определени причини човек никога не спира на прилично разстояние до ключалката. Или е далече, или е много далече. Но понеже аз съм шофьор (=мързелив), се протягам до ключалката през спуснатия прозорец, по принцип излизам навън до кръста, досущ като уволнил се войник, който се е провесил от прозореца на преминаващия пътнишки влак по линията София-Генерал Тошево и крещи с пълно гърло „Шамтраеааеее…“ (не се разбира добре, заради Доплеровия ефект). В един момент отсрани съм като Йордан Йовчев на успоредка, изпънат, със стегнати мускули по цялото тяло. Врътвам ключа, вратата на гаража изскърцва, опитвам се да дръпна ключа обратно, но той ми се изплъзва от ръцете и пада в решетката пред ключалката. В бързината се опитвам да го хвана, но уви, политам надолу през отворения прозорец, а капачките ми изпукват от удара в плочника пред гаража… Тé ти булка Йордан Йовчев!