Вчера реших спонтанно да отида на кино да гледам „The Lovely Bones“ на Питър Джаксън, познат ни от „Властелинът на пръстените“ и „Кинг Конг“ – два филма, които не ми харесаха кой знае колко. Да, дори и „Lord of the Rings“ – сериала: твърде дълъг, твърде муден, без тайминг…

Трейлърът на „The Lovely Bones“ ме грабна, макар, че така съм попадал в капани на кофти филми: готина реклама, а филмът е като боза, престояла на кухненския прозорец шест юлски дни.

Но „The Lovely Bones“ беше вярно попадение. Интересна беше историята (по романа на Алис Сиболд) като цяло: 14-годишната Susie Salmon е убита на път за вкъщи от нейн съсед и отива в рая, от където наблюдава семейството си и им дава знаци, за да могат те да докажат кой е убиеца…
Знам, че в началото филмът трябва да ви звучи доста кичозно. Такъв си е. Но това не е толкова важно, колкото начинът, по който семейството на момичето, приятелите и и най-вече нейният убиец се (опитват да се) справят със ситуацията. На кича в случая му е простено, досега никой не се е върнал от рай, ад и други междинни светове, за да даде мнение, рецензия, блог-публикация или поне един мижав туит на 6liokavica по въпроса!

„In meinem Himmel“ (нем. „В моя рай“ , немският „превод“ на заглавието) не е един CGI-ефектски-спектакъл, както писаха много критици. Според мен филмът е просто една много чувствителна, по-различна „визуализация“ на една много тежка драма в едно случайно средностатистическо семейство през седемдесетте. И дигиталните ефекти в стила на Салвадор Дали просто спомагат за това. Било то кораби, плуващи в огромни бутилки край брега, падащото по скалите безжизнено (CGI) тяло на убиеца-извратеняк или ръждясалият сейф с тялото на убитото момиче, който потъва завинаги в бездънната яма на градското сметище, оставяйки семейството й във вечно неведение…

Саундтракът е на Браян Ено. Той по принцип не пише музика за филми, но за този филм е направил изключение. Получило се е.

Дублажът беше на места технически зле. Преглътнах го.

Актьорите са се справили много добре, особено Stanley Tucci в ролята на съседа-убиец.

Поинтересувах се и от авторката на книгата Алис Сиболд: На 18-годишна възраст бива жестоко пребита и изнасилена край университета си. Месеци по-късно продължава следването си и случайно разпознава изнасилвача си на улицата край учебното заведение. Извергът е осъден веднага и получава максималното наказание. За това тя пише и в нейната предишна книга, автобиографията й „Lucky“.

Мисля, че филмът ще ви хареса, ако си падате и по филми, които ви карат да се замислите за секунда-две след като лампите в киното светнат и когато ги загасите вкъщи, малко преди да си легнете и да затворите очи. Ако се чудите защо филмът се казва „The Lovely Bones“, ще разберете, след като го гледате: загадката се крие в последните думи на Susie Salmon…

Обичам да пътувам. Но не обичам градския транспорт. Особено зимата, както и в големите горещини лятото. Още на 18 изкарах шофьорска книжка, а година по-късно вече имах собствена бричка, наречена МПС, закупена със собствени пари. Беше бричка, но си я обичах, понеже ми вършеше страхотна работа. Единствените й екстри бяха зелената ивица на горния ръб на предното стъкло, както и радио-касетофончето, което ми изпоиздъвка бая касетки.

В последните няколко седмици ми се наложи да ползвам интензивно градския транспорт на Потсдам, един китен и красив град край Берлин. Бях пристигнал със самолет от Мюнхен, автомобилът ми беше останал там. Ето защо си купих една месечна карта, с която имах право да ползвам автобуси, влакове, трамваи, метра, дори и един ферибот. Е, него в крайна сметка така и не ползвах, понеже беше далече, а и по едно време го бяха спряли заради заледяване на реката, по която се движеше.

От място А до място Б, двете най-посещавани от мен места, се стигаше с едно до шест прекачвания. Говорим за дистанция от 4-5 километра! Фирмата, отговаряща за транспорта в Берлин и околностите, имаше доста прегледен уебсайт, където човек не само можеше да намери разписанието, но и да го дръпне на мобилния си телефон като интерактивна java-апликация. Много комфортно! Бях готов да се дундуркам наляво-надясно с градския!

Дотук добре. Обаче беше зима. А през зимата има лед, който трябва да се чисти. Местната управа не си беше мръднала малкия пръст да почисти и опесъчи улици, тротоари и т.н. Всички спирки бяха заприличали на мини-пързалки, такива като пред Народния театър покрай Коледните празници. Само че тука нямаше кънки под наем, греяно вино и весели дечица, а посинени гъзове, псувни и намръщени лица. Разбира се, че горепохваленото разписание не можеше да се спазва вече и се случваше така, че човек бива зарязан на спирка Пи*ковци нейде си, чакайки автобус 7364, който обаче не идва и не идва. Вместо това идва автобус 6398A, който не върви до там, където Ви трябва, а и би трябвало да е заминал още преди един час. Отгоре на това и часовникът в самия автобус е изостанал с 2-3 минути и шофьорът се е превърнал в принципен хроничен закъснител: Всеки ден закъснява с 2-3 минути. А тези 2-3 минути са тези, които Ви трябват, за да хванете следващия автобус. Ама не от спирка Пи*ковци, а от една друга, която е още по-далече.

Превръщате се в героя на Том Ханкс от „Cast Away“, дето кибичи на оня остров като Робинзон Крузо. Само, че тука имате алтернативи, така, че не Ви се налага да си избивате зъб с кънка за фигурно пързаляне на лед (вж. пързалката пред Народния по-горе).

Алтернатива 1:
Отивате на отсрещната спирка и се връщате там, от където сте дошли, за да reset-вате плановете си. Бил Гейтс е прав: Рестартирай пущиняка, нéма начин да се не опра’и! С месечна карта сте. Е, става неприятно ако няма автобус в следващите 40-50 минути. Това е все едно компа да ти забие докато го рестартираш…

Алтернатива 2:
Правите emergency планове от спирката, на която сте в момента. Трудно е, понеже не знаете часовете на тръгване на автобусите от следващите спирки на прекачване, както и дали въобще днес се движат! Но ако сте търсачи на силни усещания, такъв галоп е перфектен за Вас. Тръпка и адреналин нонстоп, през пет минути питате шофьора дали наистина пътува за спирка Пи*ковци…

Алтернатива 3:
Тя е удобна и бърза: такси! Само дето такситата в Германия са скъп лукс. Началната цена е толкова, колкото е цената на прекосяването на половин София в час пик може би. Вярно, колите наистина са луксозни, возят удобно, няма помен от газови уредби, чалга, мизерии и евтини ароматизатори, но не се препоръчва за всекидневна употреба. Освен ако не искате да усетите локална финансова криза в собствения си портфейл…

Алтернатива 4:
Най-сигурната! Отивате в сайта на нискотарифната авиокомпания „Germanwings“ и с малко късмет си купувате евтин еднопосочен самолетен билет от Берлин до Мюнхен. Пътувате само с ръчен багаж. На летище Берлин Шьонефелд си взимате едно кафе в зона „Излитащи“ и написвате тази блог-публикация. Пристигайки в Мюнхен си купувате пътьом една навигационна система, гледате Avatar и в 3D с приятели, хапвате вкусотии при родителите си и на другия ден си грабвате колата и дим да ви няма обратно за Берлин. И така майната им на алтернативи едно, две и три, както и на спирка Пи*ковци!

Bon Voyage! :)

Ами имам аз една класация. Air-transportation-wise. Класация на различните ми полети: най-удобният, с най-красивите стюардеси, най-турбулентният, най-екстравагантният, най-дългият, най-късият…

Та промяната бе в категория „най-турбулентен полет“: Турбуленциите при излитане от София бяха толкова силни, че целия Airbus A320 се тресеше, имаше дори пищящи. Като капак на всичко влязохме и в завой на запад. Допреди това място в класацията си деляха два полета: София-Прага в т. нар. holding pattern (надупчена от въздушни ями) над чешката столица с CSA, и Будапеща-Мюнхен с Augsburg Airways и техния витлов Dash 8-400, където турбуленциите бяха толкова силни, че трябваше да държа доматения и портокаловия сок във въздуха в продължение на няколко минути, за да не бъда олян от главата до петите…

Турбуленциите над София бяха толкова силни, че майка ми, която летяла същата сутрин и попаднала в същите атмосферни условия, си рекла: „Тé т’ва беше! Адио, Рио!“. Крилата на швейцарския Airbus се огъваха като ламаринения покрив на паянтова будка за вестници на Попа при силен вятър:

Най-отвесното излитане бе с Австрийски Авиолинии. Мюнхен-Виена с един A319 на име „Сараево“. Командирът дори лично излезе в салона при пътниците преди запуска на двигателите, за да се представи и да им пожелае приятен полет. Имахме леко закъснение и трябваше бързо да се набере височина. Дори си рекох, дали пък австрийците не са тунинговали тоя А319, за да може да се качва така? Да не са му лепнали и едни яки джанти, готини калници и диодчета по чистачките… ;)

А най-краткият международен полет, полетът с най-красивите стюардеси и полетът с най-свежия командир бе между Мюнхен и Залцбург, на път за Дъблин, с ирландските Aer Lingus и техния почти празен зелен А320. Сто и двадесетте километра въздушна линия ги изминахме на 4 км височина за около 15 минути. Service разбира се нямаше. А Залцбург е като Враца, само дето планините са по-високи. ;)

В Залцбург се качи цяло училище, достигнахме MTOW-то (=maximum take-off weight) и не получихме clearance за излитане посока планините. Сигурно се питате: „Кой идиот е построил летище срещу планини?“ Но всъщност има специфични процедури. Излитането срещу планините с толкоз народ и багаж на борда не е проблем, но в случай на авария по време на издигането, например единият двигател откаже (не дай си Боже и двата, случвало се е), по възможност цял. А това е трудно, когато на 30 метра под тебе са острите зъбери на Алпите… ;) Командирът беше много cool в това отношение и съобщи:

Hi, folks!
We are awaiting clearane for takeoff permission by the authorities in Dublin, our Airbus engineers are calculating if we’re able to take off to the south, but as you know airplane and mountains don’t mix quite well. :)

Е, излетяхме след час в обратната посока, след като се появи безветрие. :)

Най-екстравагантният ми полет беше с Wizz Air по рейс София-Варна, на който имаше… годеж! Минути след излитането момчето, което седеше на първия ред, изчезна в кокпита. След няколко минути старшата стюардеса попита дали има една Мария на борда. Беше момичето на първия ред. Тогава младежът излезе от кокпита, хвана микрофона на интеркома и пожела на момичето честит рожден ден, след което допълни с въпроса, дали тя иска да се омъжи за него. Екипажът „случайно“ намери бутилка шампанско, а командирът излезе с букет рози! И това на 10 км височина. Желая на Георги и Мария всичко най-добро, на тях им пратих вече снимките… :)

На път съм да измисля нови категории. Ако имате предложения, пишете!

Реших да подам сигнал в РИОКОЗ Враца, преди да са плъзнали заразите в това топло време.

До: РИОКОЗ Враца
Тема: Сигнал за умряло куче

Уважаема д-р Найденова,
На връщане от закрития плувен басейн Враца (26-ти декември) открих на тротоара до оградата на плувния комплекс (долния вход откъм стрелбището) едно (на външен вид спящо, но нереагиращо и съдейки по все още малкия брой необезпокоявани мухи по него най-вероятно току-що) умряло куче. Пращам Ви и снимков материал. Тъй като покрай празниците се очаква доста непридружавани деца да посетят закрития басейн, има голяма вероятност някои от тях да се опитат да се „порадват на кученцето, дето спинка на припек“ или просто от любопитство да се доближат твърде много. Желателно е да се провери този случай.

Благодаря Ви предварително!

Весели празници и успешна Нова Година!

С уважение
Емил Стефанов

РИОКОЗ Враца са изключително взискателни и винаги са ми отговаряли компетентно на запитванията (макар и на шльокавица)! Така трябва да бъде!

Та дойде време Коледните и Новогодишните празници да се прекарат изкарат в „родна“ Враца (не съм роден във Враца, но там съм изкарал много голяма част от детството си).

Раз-check-нах се онлайн още предишния ден за полета. Една чудесна и много удобна процедура, която става чрез сайта на авиокомпанията. Също и наистина препоръчителна, особено при актуалната опасност от свински, кози и гъши грип (май гъшия грип се казваше другояче, нещо венерическо беше…;) ). Пък и хубаво място на борда на самолета може да си изберете! Бордната си карта получих като QR-code на мобилния си телефон, когото на другия ден сканирах на четец-механизъм а ла метрополитен на самия gate на летището. Така бях автоматично допуснат до самолета.

За да е напълно привършено, humanless обслужването мина и чрез self baggage dropoff машини, които ги има на летището в Мюнхен. Приличат на жълт банкомат с лента за багаж. Боравенето с него е изключително просто. Слагате багажа на лентата, въвеждате данните от пътуването (името и booking ref-а), „банкоматът“ Ви разпечатва baggage tag-а (онзи дъъълъг етикет за чантите на летищата), когото Вие сами си лепвате на дръжката си (на багажа, де, на багажа! :) ). Не забравяйте и малкия квадратен baggage tag, който е на края на тази лента. Него трябва да си отделите и да го лепнете на бордната карта/паспорта/портмонето/ревера/брадичката. Така, при загуба или закъснение, по-лесно може да се trace-ва багажа Ви от страна на летищните власти, като се знае номера му!

Цялата процедура на самообслужване е кратка и след 1-2 минути сте свършили (някой се кикоти, чувам го!). Реденето по check-in гишета в пикови часове е убийствено за мен, а пък ако пред вас се падне арменско многодетно семейство с половината инвентар на IKEA, турско семейство с цялата си покъщнина или разцифкавила се служителка на гишето (като при мен миналия път), психозата е пълна.

Пътуването ми трябваше да започне към 13:15 немско време. Полетът ми бе с Lufthansa (немските авиолинии), но месец преди полета ми промениха типа на самолета, както и под-авиокомпанията. Полетът сега се изпълняваше от Augsburg Airways, дъщерно-партньорска авиолиния на Lufthansa, която обслужва близки дестинации с малки самолети. Ако Bulgaria Air имаше подобна дъщерна авиокомпания и обосновавайки се на нашите географско-релационни познания, то тя тогава би се казвала… Дупница Еъруейз или Перник Еъруейз. Летял съм с Augsburg Airways няколко пъти, но за съжаление не съм имал досега големи положителни логистични впечатления от тази авиокомпания: най-вече огромните закъснения и често срещаният баварски непукизъм сред екипажите им направо ти лазят по нервите.

Обратно към полета: Имахме едно солидно закъснение, без грам сносно обяснение от страна на летищните власти. Беше много мило да получа автоматизирания SMS от Lufthansa за закъснението, но това не спаси положението. Капитанът държеше да ни убеди, че само чакали някаква си paper work, нищо, че под пътническия салон се чуваше още товаренето на багажа… Най-накрая излетяхме. Всъщност се радвах, че ще имам възможност да летя с един от новите им Embraer-и 195 (регистрация D-AEMC в случая), но изживяването беше досущ като на средностатистически Boeing 737NG или Airbus 32S например, нищо особено. Единственото бе, че strobe-овете на края на крилата бяха толкова мощни, сякаш група китайски японски туристи седят отвън и снимат ли, снимат със светкавици.

Тука вмъквам един технически коментар: Embraer са… бразилска марка самолети. Да, звучи странно. И човек трудно може да си представи бразилци да строят самолети. Не знам за вас, ама аз все си представям един огромен хангар в джунглата край Амазонка, в средата разпилени чаркове, гайки, плоскости, винтове, футболни топки, една пищна полугола бразилка със страхотен карнавален костюм върти гюбеци, а около нея са се насъбрали загорели бразилчета-монтьори, бършат потта от челата си, хилят се мазно, подсвиркват и викат „Обригадо! Обригадо!¹“ (единствената дума, която знам на португалски, сори). По едно време влиза шефа им и почва да им вика: „Какво сте се разлендзили, я се стегнете, самолет има да довършваме! Хайде!“. Монтьорчетата се сепват, всеки грабва по инструмент и хуква я пирон да завива, я болт да зачуква… ;) Пищната танцьорка нарамва отново флекса и продължава да реже формите за прозорците в корпуса…

Заплеснах се. Полетът протече добре, със заход над снежна Deathstar-София (вж. ускореното видео най-горе) и много меко и плавно кацане. Направи ми лошо впечатление, че рульожките (т.е. самолетните пътеки) на летище София не бяха почистени добре, на места не се виждаха маркировките по земята. Според мен нещо недопустимо, особено на международно летище, където важат международни правила. Самолетът се приплъзваше като лада с летни гуми, която дава газ на буци лед ноември месец пред някой блок в кв. Хаджи Димитър. Но в крайна сметка стигнахме до терминала благополучно и след няколко минути бях навън.

За съжаление #sofiataxi-то не можа да ме хвърли навреме до автогарата. Всички се движеха едвам едвам, тук-таме се изцепваше някое еснафче с тунинговано БеЕмВенце седма употреба. А мислех, че тия вече били измрели по пътищата. Като капак на всичко бакшишът си запали и цигара без да иска моето мнение.

Последният автобус от централна автогара София за Враца бил в 18:00: никакъв шанс! Насочих се към ЖП гарата, където е моя alltime emergency трен: мазнийо влак в 19:10 за Лондон Хийтроу (през Лом), който обаче имаше закъснение над 30 минути. Нямаше начин, трябваше да избирам: Или 2:20 ч в мазнийо влак до Враца или към 3:50 часа обратно със софийския градски транспорт до леговището ми в София. Оставаше да убия времето до тръгването на влака. И пак дилема: в огромната студена чакалня, където се улавя безплатен wifi, или в малката вмирисана „топла чакалня“, където единственото, което се улавя, е миризмата на двама потни майстори, които се борят с някакви тръби. След 10 минути на зверския студ избрах топлата и уютна атмосфера в прегръдките на бай Иван и бай Васил, с романтичния полъх на чесново хлебче и домашна ракийка, варена без акциз.

Самоъпгрейднах се и си купих билет първа класа, който включва луксозни (и животоспасяващи) екстри като: затварящи се прозорци и врати, налични стъкла на същите по-горе, парно (работещо), осветление, седалки (6 бр.) и мазно огледалце. Повече в момента не ми и трябва. Пътувам си към Враца, към къщи! Шампанското може да бъде сервирано, ma’am! :)

Весели празници на всички! :)

¹ португалски „Благодаря!“

Да се видим със семейството, но и да chill-out-ваме малко. Не от изминалата година, а определено от последните две седмици, в които ни се насъбра толкова много стрес, че все си повтаряхме „Ох, тая година да се свършва най-накрая!“

Предколедният травматичен стрес (Pre-X-Mas Stress Vulgarico-Bulgaris) се дължи най-вече на сложните задачи за покупки, поставени ни от роднини от далечна България. Гледайки списъка сякаш трябва да напазаруваме в индустрални количества лекарства, дрехи и други помощи, да ги натоварим в един огромен Антонов 225, пратен от УНИЦЕФ, Каритас и фейсбук-каузата „Badi pi4 i dari pari, weee“, да го изпратим по живо по здраво за Лаос и да му пожелаем успех там.  Е, щом Каритас са на борда, няма страшно: От опит знам, че те са може би единствената благотворителна организация, която, чукайки млатейки с юмрук на вратата Ви в 8 сутринта в събота, крещи с пълно гърло „Каритас, отваряй!“

Та като сме хукнали из магазините, биваме възпирани от какви ли не коледни флинтифлюшки: бонбониери с големината на Чирпан, но вътре с 4 бонбона, коледни календари, чиито шоко-блокчета са толкоз малки, че могат да се шмръкнат по невнимание, ако минавате край тях твърде близко. Както и разни украшения за елхата: на външен вид хубавки, но съдейки по държавата на производство, съдържат поне три кофи азбест, възпламеняват се лесно и се превръщат в тайно, но хипер-мощно оръжие за масово унищожение на коледно настроение… Бзззт!

Привършваме покупките, успели сме да комбинираме подаръците така, че хем да радват окото, хем душата. Постоянно обобщаваме, че не е чак толкова важен подаръкът, а жестът, фактът, че сме се сетили за определен човек. Радваме се на момента, когато ще поднесем подаръка на любимия човек и ще видим веселото изражение на лицето му, когато го разопакова. Радваме се и че pre-коледният маратон е вече към 41-вия си километър, когато мобилният ми телефон звъни и чувам нещо от рода на:

И да не забравите да купите нещо и за леля ви Еди Коя си! Нещо дребничко. Символично, нали. Вижте там нещо… Дъска за гладене, лопата за сняг, пароуловител, трикрилно гардеробче някакво. Или пък нещо с цветя и картинки… Може и рокличка някаква. Вие решете!

Тогава разбирам, че без да искаме сме кривнали по някаква мрачна уличка метри преди финала и сме излезли на 2-рия начален километър на тоя шибан маратон. Вир вода сме, едва си стоим на краката, а гуменките стискат ли, стискат! :)

Четейки днешните новини, на новинарския портал dnes.bg попаднах на видеото от една пресконференция на ОДП Варна отпреди два дни. Ставаше дума за две 13-годишни момчета от морския град, за които първоначално се смяташе, че са били отвлечени. В последствие се оказа, че са инсценирали отвличането, просто защото искали по тоя отчаян начин да накарат родителите си да им обърнат внимание.

Комисар Димитър Димитров от ОДП Варна, който ръководеше шоуто пресконференцията (и когото може да видите на горния кадър) пускаше лафче след лафче и беше в тъй весело настроение може би не заради факта, че на децата им нямаше нищо, а по-скоро заради факта, че двете „пишлемета“ дигнали на крак толкова много полицаи „за нищо“ и разигравали органите „за глупости“, след което се прибрали, щото били огладнели…

А казвали, че няма нищо по-тежко от душевния глад…

Транзитните – [тран·'зит·ни·те]
Най-често се състоят от майка, баща и две деца (момиче и момче) с наднормено тегло. Тъй като при повечето басейни вратата между съблекалните и плувната зала се отваря само откъм стерилната зона, за да може посетителите да се изкъпят преди да отидат да плуват, единственият начин да се влезе в басейна, е да се мине през душовете. От това се възползват транзитните: бащата, следван плътно от майката и двете хлапета, се прокрадват бързичко през мъжките душове (!) с наведени глави. Бащата, плешив чичка с шкембе, бозави плувки и черен вълнен пуловер води трудния хидро-алпийски преход, майката се е лепнала за него и избягва да поглежда към душовете, където се намират „разни голи перверзници и изчадия на Сатаната“. Прибрала е ръце към тялото си, изглежда, че е затиснала под всяка мишница по един Слаш от Гънс ен Роузес. Дечицата са под абсолютен стрес. Не стига, че им мирише на сапун, нещо, което те виждат на седмицата веднъж-дваж, а и отгоре на това получават по една попържня от майка си да не забавят ход, иначе ще опропастят прехода! След тях те влачат разни чанти, надуваеми дюшеци, възлавници и играчки, и най-важното: непробивама стена от аромат на пот, примесена с миризмата на евтин парфюм! Много евтин! При напускане на басейна, траекторията на „транзитните“ е почти същата, само дето ползват директната врата. Миризмите са по-слаби, понеже част от тях е била поизмита вече в басейна. Те душове не ползват, това е кощунство и разврат в едно!

Нимфоманката / ексхибиционистът – [ним·фо·'ман·ка / екс·хи·би·ци·о·'нист]
Ако под душовете няма кьорав никакъв човек, тези хора ще изберат да се къпят под точно този душ, който (при отворена врата на банята) се вижда от другия край на плувната зала. Статистически погледнато, всеки посетител е потенциален ексхибиционист/нимфоманка поне около 4,68 дни от годината, поради липса на други свободни душове. Спокойно, в такъв случай не попадате в тази категория!

Срамежливкото / Срамежливката [сра·меж·'лив·ко·то / сра·меж·'лив·кa·тa]
Те прекарват времето си в плувния басейн в съотношение 5:50: Плацикат се 5 минути, оглеждайки се плахо, а останалите 50 изкарват клечейки пред вратата на банята, за да издебнат момента, когато под душовете няма никой, след което се опитват да се изкъпят за около 17,32 секунди, преди някой да ги е видял. Най-големият кошмар, който може да им се случи, е ако и двата душа, които са със завеска, са заети (най-вече от други хора от същата порода). Тогава те са принудени да ползват стандартните душове, къпейки се пред хорските очи и техните „критични погледи“ и опитвайки се да преглътнат жестокия срам. Ах, тези 17,32 секунди могат да им се сторят цяяяяла вечност. Говори се, че на тези, на които им се падне нимфоманския душ, трудно преработват пост-травматичния психо-стрес…

Пишман плувците [пиш·'ман плув·'ци·те]
Те са сложни. Задължително с knee-long бански, както и с плувна шапка (макар и някои да са плешиви!?!) и т. нар. seal очила: Плувни очила, предназначени за триатлон, големи колкото Пазарджик, ползвани от пишман-плувците. Това е като iPhone, ползван на гарата в Елисейна… Носят си какви ли не джаджи за тренировка, pullkick-ове, paddles, дъски, дрелки, телескопични стълби, таймер, стенен часовник с кукувичка, бутилка с вода (някои и бутилка с вино, за да „прелеят“ после)… След 100 метра „кроул“ (т.е. „замахвам напреде с едната ръка, после с другата някак си“) са толкова жабясали и изморени, че продължават да плуват до края на „тренировката“ или по гръб, замахвайки с двете ръце едновременно назад („старонемски стил“) или, както ме учеше един познат, по „митничарски“ – като бруст, само дето се загребва навътре, към тялото с пълни шепи, тип „прибирам к’вот’ прибирам и си мълча“… Под душовете дискутират помежду си колко много са се бъхтали и че нещо май са почнали да си развалят стила…

Pазсеяните мацки [раз·'се·я·ни·те 'мац·ки]
От време на време се случва някоя 21-годишна да влезе при душовете на противоположния пол и да не се усети, че прииждат все повече и повече мъже. За съжаление тези явления започнаха да стават все по-рядко…

Чистачката [чис·'тач·ка·та]
Това е жената с дирята от чесън, кисели краставички и туршия. Освен да чисти съблекалните, тя (обича да) влиза без да почука при мъжките душове с думите „Ооо, къпеме ли се?“. При това с една ехидна усмивчица! Но нека да сме честни: по-добре тя да види мене гол, отколкото обратното! ;)

Отначало си мислих, че туитър е една от малкото платформи, където реално няма как да получиш спам: следваш хората каквото пишат и това е. Ако почнат да спамят, просто ги unfollow-ваш и край на спама.

За съжаление се навъдиха т. нар. phishing линкове. Получавате от ваш човек, който следвате/Ви следва direct message, което гласи нещо такова:

is this you??? http://dwarfurl…

Щракате на линка (който е всъщност URL смалител), който Ви отвежда на познатата на пръв поглед логин страница на twitter. Въвеждате Вашето потребителско име и паролата, щракате „Login“, но тогава Ви излиза един error, че страницата не може да се зареди. Изпсувате на ум twitter, че пак ония оранжеви птички са подели нанякъде оня дебел кит и се успокоявате, че по-късно може да пробвате да влезете…

Това, което може би не сте забелязали, е, че страницата, на която сте въвели Вашите login данни всъщност не е на twitter! Нейният URL в адресната лента е нещо от рода на http://twitter.neznamkvosi.neznamshtosi.com. Страницата е изкопирала дизайна на оригиналната twitter login страница почти 1:1 на външен вид, дори долните линкове са си сложени на място, като About Us, Contact, Blog…, въпреки, че са невалидни или отвеждат към 404-страница!

Въвеждайки Вашите логин данни от twitter, те биват запазени в някаква спамерска база данни, която по-късно се ползва от спамъри и други изчадия на Злото, за да препращат от Ваше име и Вашия акаунт директни съобщения като горното…

Та според мен засега мерките за сигурност са:

• Проверявайте за всеки случай адресната лента, преди да въведете данните си. Въпреки, че и това също може да бъде из-fake-вано… В най-съмнителния случай, просто си въведете на ръка адреса на туитър.
• Щом туитите на български и сте в pool най-вече с български туитърджии, е странно да получавате от тях съобщения на английски. Игнорирайте съобщението и кажете на въпросния потребител за случилото се, за да вземе навреме мерки.
• Ако без да искате сте въвели Вашите данни в такъв сайт, е добре бързо да си смените паролата, за да не може изчадията на Злото да спамят от Ваше име!
• Ако попаднете на такъв сайт и разполагате с малко време, може да си поиграете, като въвеждате разни обиди по адреса на майките на MySQL-админите на спамерската база данни, в случай, че почнат да преглеждат откраднатите потребителски имена на ръка… Не се стеснявайте, пишете брутални цинизми! Никакви неща от рода на taka_ne_se_pravi, пишете неща като dano_***_***_s_***_v_***_weeee! Най-добре е да са на английски, все пак международен език е и повечето спамери ще разберат намека. Един колега си игра така на всеки кръгъл час, та така цял ден. It’s fun!

Успех!

Тая вечер немската телевизия изневиделица пусна един норвежки филм на ужасите! „Cold Prey“ се казва. Или преведено на български: „Студена жертва“ – какво по-подходящо име за horror, идващ от скандинавска държава! Накратко сюжетът: група тийнейджъри отиват да покарат сноуборд в планината (по-точно Jotunheimen – най-високата планина в Норвегия и Скандинавия, към 2 500 м.), обаче един си счупва крак. Търсейки помощ в бялата пустош, се натъкват на изоставен хотел от седемдесетте. Разбира се, не са сами…

Доста познат сюжет, нали? Но всъщност филмът не е като останалата боза от хорор-филми, може би защото самия flair е различен. Самата Норвегия има някакво магическо привличане, типажите са доста… странни, не са перфектни и излизани, както ги знаем от щатските филми на ужаси – капитанът на отбора по ръгби и мажоретката. А и шокмоментите са с добър тайминг: сравним между тайминга на японските филм на ужасите (от раз, няма предупреждение, посред бял ден, майната им на зрителите с байпаси, пийсмейкъри и слаби нерви и мехури) и тайминга на американските филми на ужасите (който се води по-скоро под мотото „Вижте с колко банки кръв разполага Държавния резерв!“). Як suspense, покачване на адреналина и очаквания шок.

Актьорското майсторство ме изненада положително! Явно скандинавската школа си я бива. Момчето, което играеше сноубордиста със счупения крак, беше наистина впечатляващо в ролята си!

Звуковият дизайн беше ок, саундтракът ми хареса.

Добро осветление, добра камера, добър grading. Монтажът също ок, на места зацикля. Все пак и за филмите на ужасите важи правилото „Kill your darlings“…

Както казах, познат сюжет. За съжаление изглежда, че първенците в жанра са утъпкали една пътека, по която доста сценаристи и режисьори обичат да кретат, с мисълта, че и така, с много малко средства, ще грабнат зрителите. Крайно време е да има промяна! Пуснете извънземни, индианци, митични фигури, ескимоси, стриптизьорки… А защо не и петте заедно! ;)

Въпреки това хубав филм за петък, 13-ти. Очаквам още (по-хубави) норвежки магии!

Ha dett!