Хм. Объркан. И сънен. Обаче с измити зъби. Хм. Нашите нищо не знаят. Майка ми е на мнение, че „има авария и сигурно са я спрели за малко“. Добре. След 2 минути пак източвам. Майка ми е ядосана, че пак харча водата и, че с „за малко“ е имала предвид половин-един час.

Започвам да се чудя ЗАЩО нямаме топла вода. Хм, да не би да сме изчерпали някаква месечна квота, като при мобилния интрнет? Пратете „START TOPLA VODA“ на 56789 и до 48 часа ще ви бъде пусната топлата вода. Дотогава има дезодоранти, които ви дават псевдо-свежест до 96 часа. Съседката, от чиято коса може да източиш половин шише олио, нищо не знае… Т. нар. Hausmeister също нищо не знае. Но иначе знае, че в пет сутринта е най-яко да се рине сняг под прозореца с метална лопата.

Ако това ми се беше случило във Враца, нямаше да ми пука някак си. ВиК, и Ваш’та мама, както беше оня виц. Но тука направо си шокиран, ебаси. Десетки години наред никакъв проблем и изведнъж никаква топла вода. В пощенската кутия няма бележка, в местния вестник нищо не е споменато по случая. За сметка на това пише, че еди коя си детска градина ги водили на зъболекар, където им подарили „четка и паста за зъбки, чашка с мече и“. И? И? След това „и“ свършва статията. Прерових всички страници. Няма продължение. Грешка при лейаута. Искам да знам и какво друго са получили??? Играчка? Книжка? Може би бойлер, за да си топлят вода, като им спрат топлата, а?

Като казах бойлер, се сетих, че Красита е „ларж и има цели два“! Ето, живея в ужким модерна държава, ама бойлерите са дефицит. Обаждам се на Красита за бойлера. тя, милата, се радва, че ще се отърве от единия и решаваме да се срещнем на Калотина, за да ми го предаде. Там обаче Красита решава спонтанно да дойде с мене до Мюнхен, тъкмо била в отпуска и искала да види истински баварски бирен фест, тъкмо да си поговорим, бутайки огромния бойлер по сръбските улици. При Унгария имаме проблеми с бойлера, понеже граничната полиция мисли, че това е част от корпуса на бившата руска подводница „Курск“. След куп телефонни обаждания до руското посолство, руско военно министерство и министерството на бойлерите и бойлерните съоръжения доказваме, че всички руски подводници са налични и липсващи няма. После се оказало, че някакви сръбски хлапета били драскали със спрейове разни цинизми по бойлера, докато сме си почивали в Белград и затова не сме забелязали, а унгарците видели това и помислили, че това било част от името на потъналата подводница… В Австрия пък искаха да ни глобят, че бутаме бойлер без винетка. В бързината съм забравил, че е нужна такава. Австрийците обаче видяха емблемата на „Елпром Тетевен“ на бойлера и казаха, че не е нужна винетка, понеже навремето техния кайзер Фердинанд фон Бойлергрухтен бил баджанак с шефа на „Елпром Тетевен“ и често си ходели на гости. Оттогава се получило нещо като Шенгенска бойлерна зона между България и Австрия… Момчетата дори се снимаха с нас на фона на бойлера. Така се пише история!

Пристигнал вкъщи в Мюнхен, успявам да боцна две дюбелченца в стената, на които да окача седем-тонния бойлер, да го напълня с двеста хиляди декара вода, и пеейки съветския химн, да се изкъпя. Показвам Мюнхен на Красита, след което тя си купува бързоварче от Duty Free Shop-а на мюнхенското летище. „…за спомен.“ добавя тя, избърсва тайно сълзица на изхода за самолета и прибира сувенирчето в ръчния си багаж с треперещи ръце. Емоционален момент за всички нас.

Back to reality! Топла вода няма. Идва за няколко минути, след което спира. И така шест дни. Слава Богу ходех всеки ден на плуване, където нямаше аварии и можех да се радвам на душовете там.

Оказа се, че общият нагревател на сградата се изключвал всеки път, щом наблизо имало бури. А бури имаше доста. Било превантивна мярка. Предпочитам да си остана с бойлера на Красита.

Само дето едното дюбелченце нещо се клати…

Не съм много-много за рекламни постове, но мисля, че ще ме разберете, след като изчетете долния.

Преди няколко седмици мои twitter последователи и от мен следвани се оплакваха от мобилния си оператор, че им бавели фактурите, че надписвали много над реалните сметки… С две думи: правели мизерии на редовния клиент, който заради тези мизерии ставал нередовен и попадал в кръговрата на М-изерията. Тогава @nixanbal ме помоли да напиша нещо на тая тема. Ето, правя го.

Реших да ви разкажа за моя сегашен мобилен оператор. Преди да почна, искам да кажа, че не работя (и не съм свързан по никакъв друг начин, освен че съм клиент) за него, както и че не работя за негова конкуренция. Не искам блога ми да заприлича на рекламна платформа. Средностатистически клиент им съм. Просто споделям опит. Това е. Един вид рубрика „продукт на месеца“.

Моят мобилен оператор се казва Fonic. Фирмата е немска баварска и е 100% дъщерна фирма на известната Telefónica (преди известна под името О2). Централата им е в същата сграда, като на майката-концерн. Тоест още живеят при мама. На няколкостотин метра са от Olympiapark в Мюнхен.

Нека да върнем времето малко назад. Как се спрях на Fonic? Преди това бях клиент на огромен червен гигант. Имах си prepaid карта, защото изпитвам неприязън към дълги договори, където плащаш за нещо, което може и да не си получил или може и да не получиш. Та карах си аз с моята prepaid карта и се чудех, как в рамките на месец „изгърмявах“ толкова десетки евро, макар, че се обаждах на няколко фиксирани номера в Германия, както и на няколко мобилни номера, също в Германия. Времетраене на разговор: към 1-3 минути. Провайдерът ми удържаше разни такси за услуги, които не си заслужаваха и можех да ги махна само чрез обаждане по скъпия hotline. Интернет не ползвах, понеже интернетът бил само за богоизбраните с договор и с хартисали 60 евро на месец. „Интернетът“, който предлагаха на „простосмъртните“, се ограничаваше само до бавното отваряне на няколко сайта в CSS на самия провайдер.

Един ден ми кипна. Мисля, че валеше проливен дъжд, нямах пари на картата, наоколо нямаше магазини, откъдето да купя ваучер, а исках да викна нашите да ме приберат с колата. А не можех. Почнах да търся информация за евтини prepaid мобилни услуги. Дълго търсих и сравнявах. Цени, тарифи, мегабайти… Пресмятах. И пак сравнявах. И стигнах до ултимативния мобилен доставчик! Обадих се на сегашния и им казах, че желая да ги напусна. Върхът на нахалството от страна на червения гигант бе, че ми казаха да не звъня повече на горещата линия и ми затвориха телефона.

Според един от параграфите на немския закон за телекомуникации имате право да си вземете стария номер към новия доставчик. Пести нерви, пари и SMS-и, за да информирате познати и приятели, че сте с нов номер. По закона на Мърфи, тримата най-важни човека забравят новия ви номер (един от тях е майка ви). Стария доставчик изисква такса за предаване на стария номер, между 25-30 евро. Последна възможност да ви обелят. Но новия доставчик компенсира кожодерството: Fonic ми подариха един месец безплатни разговори в цяла Германия (фиксирани и мобилни номера). Самото пренасяне на номера от червения гигант към Fonic беше почти безпроблемно: червения гигант ми държеше номера към 2 седмици, макар, че си бяха изтеглили 25-те евро такса. Switch-ването беше просто един SMS от Fonic, че вече съм на новия номер. Дори не трябваше да рестартирам телефона!

Една от причините да избера Fonic, беше, освен, че са оценени от различни тестове като „ниско-тарифния prepaid оператор с най-много клиенти, супер мрежа и т.н.“, също и, че цените им са прозрачни. Няма нощна тарифа, дневна тарифа, празнична или следпразнична тарифа. Цената за всички мобилни и фиксирани номера, както и SMS-и в Германия е една: 9 цента/минута. Тарифирането е на 60 секунди, както при всички немски prepaid оператори. В Германия си говорите и смс-вате винаги не повече от 40 евро на месец, има таван на разходите.

Другата от причините е цената на разговори до чужбина: Fonic предлага една цена до всички фиксирани телефони в цяла Европа (не само Европейския съюз, а цяла географска Европа!), САЩ (Хаваите и Аляска също), Канада, Русия (чааак до Южно-Сахалинск!) – 9 (девет) цента/минута! Кеф ви България, Албания, Швейцария, Норвегия, Ватикана, Турция, Кипър, Ферьорски острови… Международните SMS-и са по 19 цента (цял свят), а цената на минута разговор до мобилен телефон в изброените държави е 29 цента.

Якото е, че предлагат и мобилен интернет. Истински мобилен интернет, където app-ове бачкат, за разлика от червения гигант. Цената на месечния абонамент е 9,95 евро (може да бъде пуснат и прекратен по желание по всяко време чрез SMS „start handyinternet“ или „stop handyinternet“ на F-O-N-I-C (36642)), като включва 500 MB в UMTS, след надвишаване на мегабайтите скоростта се намалява на GPRS. Интернетът се удължава с месец ако имате достатъчно пари на картата, ако ли не, спира, вие получавате известие, че вече сърфирате на 24 цента на мегабайт и „по-полека с ютюб-клипченцата“. Мога да кажа, че ползвам много често нета, ежедневно, но досега на месец съм харчел максимум 400-450 MB, въпреки прекомерното туитене, мейли, качване на снимки, коментиране, ретуитване, шерване, foursquare, четене на блогове и т.н. Разбира се, за audio & video streaming и подобни габаритни неща ползвам wifi. Много съм доволен от UMTS мрежата и покритието.

При предишния доставчик беше адски неудобно да си зареждаш картата с пари. По втория закон на Мърфи, парите ти се изчерпват точно в неделя, когато магазините с ваучери са затворени. При Fonic мога да зареждам от интернет-портала им, чрез безплатен SMS („Aufladen“ или „Aufladung“ на K-O-N-T-O (56686)), чрез безплатно обаждане. Разбира се и с oldschool ваучер от магазина. Ако забравяте като мене, може да си настроите така сметката, че в края на месеца автоматично да се зарежда с 10 евро, или като ви паднат парите под 4 евро, пак автоматично картата се зарежда с 10 евро.

Съпортът… е супер. Нали знаете когато звъните на гореща линия и ви бутнат на музика и чакате ли, чакате. Налагаше ми се да се обадя на техния hotline 80 000 (14 цента/мин, според мен честна цена) и вдигнаха почти веднага. Дори помислих, че съм уцелил някакъв вътрешен номер, та запелтечих отначало от зор. Хората ми решиха проблемите веднага, без да ме препращат наляво-надясно или да ми затварят. Веднъж не получих навреме известието за привършил абонамент на нета (автоматични SMS-и не ги пращали нощем, народа иска да спи!) и Fonic ми върнаха парите, които бях „изсърфирал“ volume-based. Евала! Запитвания и проблеми, направени чрез онлайн-формата, също са обработвани в рамките на броени работни дни. Аз получих отговор на следващия ден.

Има и онлайн съпорт: чрез туитър, на @fonic_hilft, както и във фейсбук, на https://facebook.com/fonic, където Мелани и Катрин от съпорта на Fonic помагат бързо и ефективно на общи въпроси и проблеми. Някои пъти в рамките на минути!

Fonic имат и силен маркетинг не само в лицето на Брус Дарнел, но и с доста интересни кампании: currywurst за 9 цента, бензин за 9 цента/литър, кино- и футболни билети за 9 цента, самолетни билети за 9 цента/летателна минута… И не само това. Ако препоръчате Fonic на приятел, и двамата ще получите по 5 евро подарък към сметката, ако приятелят стане техен клиент. В момента тече кампания за нови клиенти, при която предлагат през първия месец безплатен интернет, както и 25 безплатни минути! Между другото, SIM картата е 2 в 1: SIM и micro-SIM. Интересното е, че Fоnic не charge-ва за самата SIM карта.

Факт е, че Fonic показва, че не е нужно човек да е непременно с двугодишен тлъст договор, където да плаща за услуги, които фактически не ползва. Факт е, че Fonic уважава всеки един свой клиент и няма скрити такси. Някои се оплакаха, че Fonic им тръшвал глоба, понеже опитали да заредят картата си от празната си банкова сметка (най-голямата глупост, която можеш да направиш при банкиране в немска банка, е да преведеш пари от празна банкова сметка!) без да знаят, че вината е тяхна, и че банките хич не обичат да правят банкови преводи от празни банкови сметки. Факт е, че не се замислям, колко (много) съм говорил с България, Германия и т.н. след като привърша даден разговор.

Крайно време е според мен други чуждестранни мобилни оператори да спрат да обират „клиентите“ си с просрочени сметки, с твърде високи цени на предплатени услуги и договори, които карат народа да клипва наляво-надясно и да тегли кредити с ненормални лихви, които после изплаща половин живот!

Аз съм предоволен от Fonic! А споделено удоволствие е… двойно удоволствие!

Ето накратко по-важните features на Fonic:

• евтини разговори (9 цента/мин в Германия, Европа, Русия, САЩ, Канада), SMS-и за Германия – 9 цента.
• удобен онлайн портал, удобно зареждане на картата.
• никакъв договор, никакви минимални срокове, парите на картата имат постоянна валидност.
• Сумата по сметката може да бъде изплатена обратно на банковата сметка.
• запазване на стария номер (бонус: 1 месец безплатни разговори в Германия)
• изгоден мобилен интернет (500 MB за 9,95 евро/месец, после намаляване на скоростта, важи винаги за календарен месец)
• UMTS/HDSPA
• бърза и компетентна гореща линия, както и twitter/facebook support.
• „Kostenschutz“ (максимално 40 евро/месец за разговори и SMS-и до немски номера)
• мюнхенчани! ;)

интересни предложения от моя страна:

• фаворит-номер: произволен (немски?) номер, към който се говори безплатно или напр. за 1 цент/мин. Номерът може да се сменя макс. веднъж в месеца.
• може би Mini- и Maxiinternetflat по 250 MB и 1 GB, за напр. 3-4 евро и 12-15 евро. Въпреки, че с 500 MB аз лично съм доволен.

Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Самата улица е била доста позакърпвана с времето, а и също тесничка. Ако караш с над 50 км/ч е доста вероятно да отнесеш някое друго външно огледало на спряла кола или да се шибнеш в някой бордюр, да изгубиш контрола над колата и да се кютнеш в нечий двор, барабар до кучешката колибка и грила! Винаги се ядосвам като минавам по тая улица, защото все се намират идиоти, които паркират по нея и я правят още по-тясна. Та карам си, пред мен се влачи някакъв с неговата кола, теснотия… Ох, някакъв идиот пак паркирал тъпанарски отстрани и прави цялата улица по-тя… ЩРАК! … сна. Червената светкавица се отпечатва на ретината ми, аз мигам на працали, продължавам си и вече си мисля дали ще ме глобят с 50, 100, 2000 евро или с година, две затвор. Строг тъмничен затвор. Може и електрически стол. Ама със зелена енергия, моля! Не искам да идва от атомна централа, а от ВЕЦ или ветрогенератор. Може би пък трябва да купувам ваучери от споменатите суми и да ги диктувам по телефона…

Глобите зависят от това, с колко съм превишил. Улицата беше тясна, за Бога!

След няколко седмици дойде писмото от службите. Два листа. Единият е всъщност нормална (вече автоматично попълнена) бланка за паричния превод. Другият лист е по-интересен, той е двустранно отпечатан. На него с големи букви пише „СПЕШНО!“… Е как няма да е спешно, дойде след няколко седмици… Заглавието на текста гласи „Разпитване на свидетели за извършена Verkehrordnungswidrigkeit“. Единствените мили думи са в началото на писмото: „Уважаеми/а участник/чка в движението…“. Натам следват думи и словосъчетания, които те карат да мислиш постепенно, че заради наказанието ти май наистина са пуснали отново в мрежата някоя от АЕЦ-овете! „за изясняване на…“, „в рамките на воденото разследване ще бъдете разпитан/а като свидетел/ка…“, „отговорния/ата за Verkehrordnungswidrigkeit-а водач/ка“, „извършителят/извършителката“, „данните трябва да отговарят на истината според параграф 57, абзац 1, алинея 1 в закона на…“, „имате право на отказване на даване на показания…“, „Разследването може да продължи да бъде водено, ще бъдат разпитани ваши съседи, колеги на работното място… ако не платите предупредителната глоба от… (моля дръжте се!) 25 евро.“ В зона с ограничение 30 км/ч съм карал с… 42 км/ч!

Ебаси, езикът е, сякаш съм убил новородено бебе с тухла! От упор едва ли не! Представям си как при „разпитване на свидетелите“ всичките ми комшии стоят на тротоара, сочат мене и колата ми и крещят вкупом: „Той хвърли тухлата! Той хвърли тухлата! Той е!!!“ Тълпата иска да ме разкъса, в далечината само дочувам тихо хлипане на някаква разочарована симпатична бабичка, а до нея мъжки дакел лае нервно. Всъщност в писмото пише, че има свидетели! Някакъв си господин Dick е човечецът… В училище сигурно все последен го избирали, когато ритат мач, затова решил да стане „свидетел“. Да уточня, че на немски dick значи „дебел“. На английски знаете какво е… ;) Господин Dick е полицейският служител и шофьорът на цивилната кола, която ме е снимала.

От другата страна на писмото има формуляр за записване на името, адреса, рожденната дата и рожденното място на шофьора, който е карал колата и т.н. Което обаче няма да попълня, понеже извършената работа от мене ще надвиши 25-те евро, които трябва да платя. ;)

Та за какво пиша това цялото нещо: за да кажа, че съществува система, която бачка. Безупречно. Без рушвети, без „и ся к’во правим?“ или „К’ъф си ти, беее?“, без задни мисли… Всеки си плаща глобата. Може да се оспорва разбира се, но ако се докаже вашата вина, плащате си пак, дори може и да е по-висока глобата. Когато са ме засичали с радар, никога не съм се замислял, как да мина системата. Щото съм си виновен. И си плащам глобата. Да, тъпо е, гадно е, щото тия 25 евро мога да ги дам за други неща. Но тия 25 евро отиват директно в хазната на моята община, която ще ги ползва за правене на площадки, за оправяне на улици, за поставяне на знаци, за безплатни курсове по безопасност на пътя за деца и други. Тоест има кръговрат, от който всеки извлича полза.

Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Намалявам на 29 км/ч, махам на дебелия лис чичка с очилцата и след като отминавам цивилната му кола, вдигам на 42 км/ч. Та така до следващото писмо с тухла.

Туитър за пореден път си показа потенциала и силата. Вчера, на 11-ти март, земетресението в Япония, което причини цунами и невиждани поражения на острова, беше и т. нар. trending topic в туитър, микроблогинг платформата, която също се използва и от доста известни личности, за да пишат тъпотии и глупости. Докато телевизиите показваха едни и същи кадри от земетресението, въртяха заснетото и задаваха въпроси на „атомни експерти“ от Greenpeace, в туитър можеше да се види какво наистина се случва в реално време, благодарение на Албена Тодорова (а.к.а. @bembeni). Живее в Япония и пускаше ежеминутни туитове за ситуацията около нея. На нея шапка й свалям. Да туитиш и същевременно да си нащрек, за да се предпазиш от падаща мазилка, или да си в готовност за евакуация от евентуална предстояща ядрена катастрофа заради аварирал АЕЦ изисква смелост. От собствен опит знам, че когато човек е в екстремни ситуации не винаги си дава сметка колко е напечено. Чак след време осъзнаваме какво наистина е станало и че може би сме имали жесток късмет. Че не сме били на грешното място в грешния момент. Както други хора за съжаление.

Като бях малък и живеех във Враца, също преживях земетресение. Не можеше да се сравнява с тези в Япония. Сигурно японец във Враца би си казал, че някой мести мебели на долния етаж или нечий чугунен радиатор се е откъснал от скобите и е паднал на земята… Но за нас си беше изживяване. Играех си в детската, когато баба ми започна да вика от кухнята: „Емилееее!“. Ставам, отивам и питам с досадна нотка: „К’во?“, мислено продължено с „…зает съм оттатъка с игра и нямам време за други работи в момента!“. „Земетръс!!!“ беше отговорът й. Чак тогава забелязах, че вратата леко се поклащаше, както и полилея. Дядо ми в тоя момент дойде при нас, още сънен от следобедната си дрямка: „Земетръс! Грабвай детето!“ и застана под касата на вратата. С баба ми хукнахме надолу по стълбите, дядо ми остана под касата, щото нямаше време да се облече… Долу, пред входа, на 2 метра от самия блок(!), се бяха насъбрали съседите. Беше си сеир: възрастни хора се вайкат като малки деца, а малките деца се споглеждат като възрастни, неразбиращо. В крайна сметка нямаше поражения. Годината май беше 91-ва, не си спомням. Но си спомням, че паниката на хората беше по-голяма от самото земетресение.Всички бяха неподготвени.

В училище имахме часове по “ Гражданска отбрана“. Паниката, че АЕЦ Козлодуй щеше да гръмне, бе голяма. Като капак на всичко Ку-Ку бяха пуснали оная „новинарска емисия“, в която казват, че АЕЦ-а е избухнал. Една комшийка дори била почнала да уплътнява прозорците с тиксо… Та ходехме на тия занятия с целия клас в някаква мизерна сграда, където ни показваха противогази. Камелия от първия ред все беше доброволката и даваше да й показват как се слага противогаз. След това си надяваше ония грозновати гуменяци, а останалия клас се спуквахме от смях и я сочехме с пръст. Сега си давам сметка, че ако АЕЦ-а не дай си Боже гръмне, Камелия ще е единствената, която ще оцелее, щото знае как да си слага противогаз… С Цветко пък двамата водехме дискусии, дали човек може да оцелее ядрен взрив. Цветко беше на мнение, че ако си отлее човек костюм от стомана и легне в един окоп, „гушнал“ една водородна (!) бомба и я детонира, ще оцелее и нищо няма да му има после. Понеже тогава не знаех какво е водородна бомба, му вярвах, и добавях технически, че най-много човек да се измокри с вода, щото… нали… заради водорода…

В блока имахме и бомбоубежище. От Гражданска Отбрана дори мацнаха със спрей на блока стрелка, че сградата е със скривалище, та да се знае, накъде да бягат хората панически. Така и не успях да вляза вътре, за да видя какво има. С хлапетата от блока надниквахме в тъмницата през кръглия изрез на металната врата и се надлъгвахме, че сме видели я кратечница, я базука. Някой тогава казваше, че е видял нещо да мърда вътре, добавяше „Чухте ли и вие?“, последвано от рязкото шумно шуртене на отпадъчна вода в близката тръба, след което пищейки се разбягвахме от мазата, която и без това си беше злокобна и вонеше на зеле и джибри. Последният от нас мяташе по протокол едно павé по крушката…

Винаги съм се питал, дали такова тежко земетресение с последствия би било овладяно от отговорните в България (макар, че държавата ни не е в силноземетръсна зона)? В Япония министрите като сгафят, си правят харакири. В България изсумтяват едно „Еее, ами ние…“ и отиват след това да хапнат суши в министерския стол…

За тези от вас, които отскоро са със смартфон и не са ръчкали много-много из настройките, спешно и горещо препоръчвам да сте с data пакет към мобилния оператор, тъй като ползването на смартфон без мобилен интернет е тъпо. Може, но е тъпо. Това е като да извозвате картофите на стринка с Ламборджини на село. Отключените Wifi-та са сравнително малко (щото сега нали всеки е потенциален терорист), а и според закона на Мърфи, интернет ще ви дотрябва точно тогава, когато няма безжичен наблизо или сигналът е слаб…

1. Bulgarian Keyboard (sashomasho)
Този безплатен tool на sashomasho е върхът и неизбежен, ако искате да комуникирате като културен човек на български, без да е нужно da pi6ete na 6liokavica. Представлява БДС/фонетична подредба на клавишите. Наскоро suncho ме светна, че виртуалната клавиатура се скрива при бързо забърсване с пръста надолу! Яко!

2. NetCounter (Cyril Jaquier)
Този app просто брои колко килобайта/мегабайта са минали през телефона ви за дадено време, било то през мобилен интернет или wifi. Измерва трафика за деня, за седмицата, за месеца и т.н. Може да си активирате и аларма (чрез продължително задържане на съответната графа), която ще ви предупреди, когато надхвърлите определен пакет (напр. 500 MB). Осбено практично средство срещу кожодерите М-тел, които след превишаването на определен пакет почват да ви таксуват със солидна сума на мегабайт, който в крайна сметка ви излиза през носа, на пакети от 128 байта.

3. Wifi Manager (Kostya Vasilyev)
Сканира Wifi мрежи, силата на сигнала им, канал, име, начин на криптиране… По-лесен достъп до wifi чрез widget, отколкото през забутаното меню на телефона.

4. APN On/Off Widget (Pedro Maicas)
Ако не сте с тарифен data план и/или искате да пощадите батерията на телефона си, и не желаете сметка от 800 лв на края на месеца (я дошла, я не дошла, нали така, М-тел?), ви препоръчвам този малък widget (няма и 100 kB): работи като шалтер и пуска/спира мобилния ви интернет. Трикът е в преименуването на APN-а, което (от)блокира трафика. Он-Офф – не може да сбъркате. Удобно е и също ако сте в чужбина и вашия оператор не може/няма функция да блокира data roaming.

5. Twidroyd (Pro) (PostUp)
Чудесен клиент за twitter. Безплатната версия има доста features, между които рефреш чрез клатене на телефона, LivePreview на страници, проследяване на цял туит-разговор, автоматично дописване на името на потребител, който следвате (mention), ретуитване, ъплоуд в различни сайтове за снимки за туитър (twitpic, yfrog, plixi…), поддържане на дълги туитове (чрез tweetlonger), preview на снимки, търсене на туитове в близост до вас. И много много други. Платената версия е без реклами, поддържа и повече акаунти, струва към 3 евро.

Допълнение от 27.02.: Оказа се, че най-новата версия 5.0.0 е доста бъгава, дори туитър й стряха достъпа до тяхното API временно. Това ме накара да я деинсталирам, да туитна една псувня по адрес на девелъпърите и да инсталирам по-старата версия Twidroyd Legacy, която между другото си работи с Pro акаунта ми.

6. NewsRob (Mariano Kamp)
Ако обичате да четете често блогове, това е удобен заместител на Google Reader. Още не съм изпробвал наскоро излязлата андроид-версия на Google Reader, но от NewsRob съм много доволен! Има widget, който показва непрочетените блогове.

7. Camera 360 (mAPPn, Inc)
Алтернатива на софтуера за правене на снимки. Camera 360 ми бе препоръчана от kaladan. Много дръпна напоследък софтуерчето, има си ново UI, програмистът от Китай, който я пише, е с много кофти английски, да знаете. Когато му пратих feature request, ми отговори, че не разбира какво му пиша (а requesta-а го бях написал за всеки случай с елементарни изречения). Но сега програмката е с лесен достъп до доста функции, tilt-shift ефекти, grid-ове, лесен zoom, светкавици, гръмотевици… От нея може директно да туитвате, да фейсбуквате и др. Платената версия (към 3 евро) е без досадни реклами и с малко повече features. Като цяло гълта ток, затова като не я ползвате, няма да е лошо да я quit-нете.

8. Handcent SMS (handcent_admin)
App за пращане и получаване на SMS/MMS. Доста проста е, но и много удобна. СМС-ите излизат като popup прозорци, което е доста хитро – може веднага да отговорите, без да влизате в самата програма и да ровите. Подържа кирилица, но тогава СМС-ите са до 70 знака, което е нормално.

9. Opera Mini Browser (Opera)
Бърз и практичен браузър, с bookmarks. Директно търсене в гугъл, речници, амазон. Поддържа и табове! Може да отваря мобилни версии на сайтове, които не са правени за мобилни устройства.

10. imo instant messenger (imo.im)
Мобилната версия на чат програма, която обединява чат-функцията на фейсбук чат, скайп, msn, ICQ, Yahoo, Jabber, MySpace и GoogleTalk. Леко спартанска, но е идеална, като й свикнете. Не прави голям трафик, с такова впечатление останах.

11. Wikidroid for Wikipedia (Sirius Applications Inc.)
Андроидската версия на уикипедия. Може да swap-вате между два езика по избор. Супер е, ако искате да шашнете баба си изневиделица какво е холестерин или кой е кмета на Смядово!

12. IMDb (IMDb)
Андроидската версия на сайта IMDb. Особено полезна е, ако сте във видеотекета/киното/магазина за филми и не можете да се решите дали еди кой си филм си заслужава или какъв филм да подарите на познат, без да ви се сърди после или да не ви говори. ;)

13. Amazon Barcode (Qpen.NET)
Виждате интересен продукт, собственикът обаче не си спомня откъде и за колко го е купил. Сканирате баркода с мобилния си телефон и за секунди сте отведени на amazon-сайта с продукта. Практично!

14. Foursquare (Foursquare)
Достатъчно се изписа в последно време за Foursquare из блоговете. Това е оня спам от рода на I’m at Женски пазар http://4sq.com/563485734958, който виждаме в туитър и фейсбук. Това е социална мрежа за споделяне на локация. Интересна е тогава, когато споделяната локация е придружена с практична и/или интересна информация (т. нар. shout), напр. „Уха, чушките са много евтини днес! (@ Женски пазар) http://…“ или „Леле, продавачката има баси динчéтата! (@ Женски пазар) http://…“, към последното няма да е лошо да споделите и един twitpic все пак… Е,, по-специални локации могат да останат и без коментар, защото пораждат дискусия после. Например „I’m at North Pole“…

App-ът на Foursquare е доста интуитивен. Може да добавяте места, да се чекнете (таргетираните знаят за какво говоря ;) ), да пишете рецензии, да одобрявате приятели, да виждате в кое заведение са в момента вашите другари и да ги навестите евентуално…

Това бяха моите любими app-ове. Всички са в Android Market-a, повечето са безплатни, някои имат платени PRO-версии. Ще се радвам, ако споделите и вие вашите фаворити!

(А, като казах „перде“: купих си много яки перденца от ИКЕА, с хубави лайснички, много приятни мотивчета… абе заспаха! Кеф да ги гледаш.)

Та иде реч за фирмата, която осигурила системата за отваряне на общата гаражна врата. Дистанционно. Добреее. Само, че не точно. Тъпият пластмасов боклук има обхват колкото плюнката на първолак. Отгоре на това капака на батерията е… завинтен с два винта!(???) За да мога да отворя вратата на гаража от колата, имам две възможности: Първата е да спра пред нея с автомобила, да дръпна ръчната, да си облека якето (опа, грешен ръкав…), да изляза (опа, още съм бил със закопчан колан…), да изляза на вятъра, дъжда, суграшицата и снега и да застана между ръмжащата кола и непомръдващата порта. Следва моментът с гордото натискане на бутона „Сезам, óтвори се!“. Тука съм с две под-опции: първата е бързото припкане обратно към колата, качване и спускане в подземния гараж. А другата, по неудачната е, че реализирам, че съм спрял твърде близо до вратата и отварящата се порта смазва капачките на колената ми (интересно кои капачки, едва ли ония, с които баба ми си затваря компотите от сливи!) о бронята на ръмжащата кола. Свличам се от адски болки, но не мога, щото вратата продължава да се вдига и капачките ми са станали вече на прясно смляно кафе Нова Бразилия. Колата продължава да ръмжи, явно се сърди на портата, че така се габаркат с господаря й. По идиотско стечение на обстоятелствата ръкавът на якето ми се закачва в една от декоративните дупки на вратата. От зор изпускам дистанционното и то се хързулва по наклона и пада в подземния гараж…

Другия начин за отваряне на портата е по-безопасен, но и по-сложен: Вратата може да се отвори и с обикновен ключ. Ключалката се намира от лявата страна на входа. Хехе, тия, идващи директно от Лондон и окръга, са прецакани. По определени причини човек никога не спира на прилично разстояние до ключалката. Или е далече, или е много далече. Но понеже аз съм шофьор (=мързелив), се протягам до ключалката през спуснатия прозорец, по принцип излизам навън до кръста, досущ като уволнил се войник, който се е провесил от прозореца на преминаващия пътнишки влак по линията София-Генерал Тошево и крещи с пълно гърло „Шамтраеааеее…“ (не се разбира добре, заради Доплеровия ефект). В един момент отсрани съм като Йордан Йовчев на успоредка, изпънат, със стегнати мускули по цялото тяло. Врътвам ключа, вратата на гаража изскърцва, опитвам се да дръпна ключа обратно, но той ми се изплъзва от ръцете и пада в решетката пред ключалката. В бързината се опитвам да го хвана, но уви, политам надолу през отворения прозорец, а капачките ми изпукват от удара в плочника пред гаража… Тé ти булка Йордан Йовчев!

ВНИМАНИЕ: Долунаписаното може да издава ключови действия от филма „Predators“, така, че ако искате да го гледате, ви препоръчвам да bookmark-нете тази страница и да се върнете към нея след прожекцията! :)

Миналата вечер взех, че се излъгах и гледах „Хищници“. Predators. Прéдътърс. Или както викат моите колеги: „Предейтърс“. Трейлърът както винаги обещаващ и cool (Аз ако хвана онова копиле, дет’ им монтира трейлърите у Холивуд, главичката ще му откъсна, гад мръсна). Поне киното, което посетихме, бе с т. нар. кино-понеделник, т.е. платихме само 4,50 евро вход. (Лично за мене много пари за такъв филм, ама карай!).

В киното бях за пръв път и според интернет е най-старото в Мюнхен, че дори най-вероятно и най-старото в света с постоянна програма! Баси, Юнеско да чуе, ще дотърчи веднага с жена си! Залите две, малка и голяма. Мила бабка (на видима възраст колкото самото кино) къса билетчетата. Ние сме в малката зала. И като кажа „малка зала“, разбирайте… малка зала. Три Четири реда! Първият е много ниско, почти не се вижда отзад, едва ли не вкопан в екрана. Не знам дали седалките са с предпазни колани, но съм сигурен, че седящите там намазват с по някоя епизодична роля в някой блок-бастер: Я на страната на Терминатора, я редом с бойците в „Мумията“, или пък на закуска с Тифани… Местата ни са на „последния ред“ (има ли значение дали е 3-ти или 4-ти?). Аз вече съм се приготвил ментално да хващам мръфките, дето ще хвърчат от предстоящия филм, който е за лица над 18 години.

Кратката история: група пичове (и една… мацка), които са до един бивши или настоящи военни, убийци, похитители, падат от небето (буквално!) на една далечна планета, която обаче няма нищо общо с планетите, които познаваме от филмите и книгите, а мяза по-скоро на горичката покрай Костинброд. Или местността около Камбаните. Ама без Людмила Живкова. Та пичовете (и… мацката) решават, че ще търсят изход от ситуацията, бродейки из „джунглата“. Постепенно почват да се усещат, че работата е напечена, понеже се натъкват на хаотичния бивак на трима хищници. Абе личи си, че са мъже предаторите! Разхвърляно, боклучаци наоколо, дрипи, празни бутилки от бира, заклан дивеч… Отгоре на това, на мястото вързан четвърти хищник (явно сгазил лука… или там к’вото може да се сгази на тая планета). Наш’те го оглеждат любопитно („Приятно ми е, Калоян!“) и вече са 120% сигурни, че те самите са плячката и бая тичане ще падне. Но преди да кажат „паралелепипед“, биват нападнати от тримата хищници. Успяват да се спасят. Е, поне повечето, де. Бродѝ дава идеята да освободят оня вързания („Приятно ми е, Калоян!“) и той да ги „хвърли“ до планетата Земя, на път за Драгалевци. Все пак са му направили услуга и тука сме на принципа „Ние трéбва да се подържаме в такива моменти!“. Обаче това, което земляните не знаят, е, че тримата хищници са всъщност от Перник и са се сдобили с jailbreak-нати айфони, с които взривяват космическия кораб. Земляните, чиято бройка вече клони към 2,41, решават, че трябва да се изправят лице в лице с врага. Жалко, че оня с лука („Приятно ми е, Калоян!“) е вече убит. Трябва да разчитат сами на себе си. След teh битката, в която всички хищници биват унищожени с ръждива вилица и радиатор от Москвич, останалите двама души се запътват куцукайки към спирката на метрото от трети диаметър, което ще ги отведе директно в жк Княжево… след няколко години.

Разочарование. Смях в залата. Хм, ако бях заспал на тоя филм, дали щях да се събудя в… Inception?

Елида ме покани да участвам в щафетата, която има за цел да разучи, изследва и покаже дали си падате по книги или те по вас. Почвам!

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти „храна за четене“?
Да, най-вече Knabbergebäck: солети, бисквити, нещо леко. Като малък обичах да си чета Български Народни Приказки и похапвах едни соленки. Наскоро се зачетох в старите и прашлясали приказки пак и вкусът на соленките отново се появи в устата ми…

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Пия всичко без алкохол. По време на четене мога да пия леден чай, кола, вода, Spezi (1:1 микс между кола и портокалов сок) и др.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
По принцип помня горе-долу докъде съм стигнал. Навремето имах книгоразделител, направен от стара осветена кинолента, брак. Беше много яко, хлапетата много ми завиждаха. Така и не разбрах от кой филм е лентата, нищо не се виждаше в квадратите. Може би стар български филм-класика, научно-популярен филм или пък реч на бай Тошо… От време на време ползвам химикалка за разделител, макар, че не е хубаво за самата книга. Почти не драскам по книги. В училище обаче си водех бележки с молив из страниците.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете. Но в последно време ми се налага да чета изцяло научно-техническа литература. Но съм фен на книги-пътеводители, книги-пътеписи, хумористични произведения от всякакъв вид… Като дете съм чел книги-игри и бях много доволен („Ако искаш да се биеш със звяра, отиди на страница 63 и чети натам!“). Не си падам по „литературна цинцифуция“: Имануел Кант, Волфганг фон Гьоте, Фридрих Шилер, Готхолд Ефраим Лесинг… Чел съм ги (дори в оригинал!) и съм имал чувството, че ми кървят ушите и че мозъкът ми се опитва да се само-reboot-ва отчаяно, щото е нагвáцал в buffer overflow. Все си мисля, че тези писатели са имали много тежко детство и не са им давали да си играят до късно навън пред блока…
Има и разбира се хубави книги. „Четецът“ на Бернхард Шлинк и „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд ми харесаха например, чел съм ги като ученик.
Сещам се за вица, дето един застанал пред паметника на Шилер, ухилил се и рекъл: „Гьоте, Гьотеее, знам те аз! Малка нощна музика, а? Та-да-да-даааааам!“

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Зависи от това каквото се случва в момента в книгата. Ако е напрегнато, чета докрай. Обедната почивка ще трябва да почака. Навремето като бях още на към 12, мой връстник ми подари книгата по филма „Вечно млад“. Действието така ме грабна, че прочетох книгата на един дъх за половин-един ден! После очите ми едва ли не се мяткаха отляво надясно, все едно бях прекалил с консумацията на акумулаторна киселина…

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
Да. Първите редове са решаващи. Ако авторът не може да ме грабне на първата страница, книгата бива веднага забутвана по рафтовете. В най-лошия случай се подарява на полу-непознат човек с думите „Книгата ще ти хареса, краят е много завързан и изненадващ!“ или баба ми я използва за подложка, когато почне да затваря буркани и зарзават.

Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
В повечето случаи да. Имах щастието да съм с дядо-писател. Много ерудиран човек, който беше като екциклопедия: за каквато и дума да го питам, той знаеше какво означава, откъде произлиза и т.н.

Какво четеш в момента?
Наръчник за създаване на стереоскопични образи с програма за три-измерна анимация.

Коя е последната книга, която си купи?
Наръчник за създаване на стереоскопични образи с програма за три-измерна анимация. :)

От тези хора, които четат само по една книга ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Поради липсата на много свободно време, а и липсата на достатъчно ресурси за мулти-таскинг относно четене на книги, предпочитам да чета по една книга, за да няма издънки като: „Хм, главният герой яздеше коня си из прерията, а сега вече на Марс кацнал…“

Имаш ли си любимо място/време за четене?
Не, но се нуждая от светлина, тишина, мека и удобна постелка. Чета вечер. През деня също, ако е уикенд, лошо време и пр.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
По-скоро самостоятелни издания. Иначе пак проблемът с мулти-таскинга.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Джеръм К. Джеръм с „Трима души в една лодка“. Винаги ме разсмива!

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Няма организация. В зависимост от тежестта и свободното място по рафтовете.

Предавам щафетата на Каладан, Атанас Боев (може и в свободна фирма, без Q&A стил), както и на Архиватора. Може да им хареса!

Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Ето и моите що-годе истории:

1. Мразя уестърни!
Изключително тъпи са ми филмите за прашливи пичове, които яздят нонстоп, гледат с присвити очи, смърдят на конски фъшкии, разнасят правосъдие и плесници наляво-надясно и ръсят неща от рода на „Господ прощава, но Джанго – не!“

2. Чел съм много малко българска литература…
Тъй като напуснах България в „разцвета на пубертета“ си, не съм имал необходимата възможност да прочета редица български автори. Например Атанас Далчев и „Железния светилник“ съм го чувал само из медиите около кандидат-студентските изпити.

3. Не пия алкохол и не съм фен на свинското…
Сега преди да ме обявят грешно за някакъв „ислямист“, да добавя, че просто свинското не е толкоз полезно. Е, от време на време си позволявам един шницел, покрай Коледа и Нова Година и 1-2 събирания пийвам едно Бейлис. Но бира не пия. Доста странно за човек, който живее в страна, която е изобретила химическата формула на бирата. По разни купони и бирени фестове се наливам с т. нар. Spezi: 1:1 микс между кола и фанта. Върши работа, макар, че след като приятелите ти гавърнат четвъртата бира, почват да те питат що не пиеш бира редом с тях… Свиква се. В края на краищата все някой трябва да закара пияните приятелчета в къщи…

4. В даскало все ме биеха…
Като дете бях хърба. Освиенцим, братче! От по-големите класове все ме биеха и обиждаха. Но аз си бях непукист. Имаше две бандитчета от махалата, които ме пресрещаха след училище и ме биеха профилактично. Като капак на всичко ходех на училище с две мои съученички, които ми бяха и съседки, затова двамата биячи ми викаха, че съм бил „женкар“. Хм, явно двамцата не знаеха точното значение на думата. Е, аз също, леко се засягах, но не ми пукаше много-много. Една от моите съученички ми предложи да намери хора да им скръцнат със зъби и да им шлевнат по два шамара, но аз й „отказах учтиво“, нали така ме бяха възпитали („О, много ти благодаря, но няма нужда!“). Мина време и двамата нещастници умряха. И двамата от свръхдоза. Пишеше ги по вестниците, бяха разлепили некролози… Години по-късно започнах да тренирам плуване, после водна топка, и хърбата, дето я налагаха, вече я нямаше. Сега съм поразвалил малко формата, но се работи по въпроса… :)

5. Скаран съм с музикалните инструменти
На нищо не мога да свиря! Един познат не научи да кльоцам с един пръст на пиано първите ноти от „Мила моя мамо“ и това беше. Ноти не мога да чета. Четвъртинки, осминки… Абсурд! Нищо! Не знам как се държи китара, не мога да пея вярно, с триолата можех нощем от терасата да разлая кварталните песове около блока…

6. Научих немски перфектно за три месеца…
Беше мега-зор, сериозно! Първите дни разбирах само запетайките в учебника по литература за осми клас. Дадоха ни още първия ден за домашно 8 листа литературен текст, за другия ден. Съучениците прочетоха разказа в междучасията. Ха, де! Прибрах се в къщи, седнах от 13 часа до 3 сутринта, извадих думите и ги научих… После бях като Трендафилка Немска на курс по френски за напреднали. :)

7. Обичам/мразя България
Хм, как е на български lovehate? ;) Но така, де. Хем мразя, хем обичам България. Доста трудно за описване чувство. Следиш с интерес новите неща, които се случват в държавата, дето си се родил, но се ядосваш за дреболии, или гледаш на нови неща със скептични чувства, опарен от предишни случки. Мразя 20-те минути с 284 от летището до Плиска, обичам двата часа от София до Враца.

8. Имах щастливо детство със страхотни приятели…
С някои от тях все още си подържаме връзка. Играехме до късно, правехме пакости и простотии, но ни беше гот. Караха ни се, биеха ни (тогава думите „Агенция за закрила на детето“ биха предизвикали смях у бащата на Ицето, който слизаше в 23 ч. да прибере от площадката отрочето си с думите „Абе аз колко пъти ще ти викам, бе…“). Беше ни гот! С удоволствие си спомням тези мигове, надявам се да ги запазя до последно!

9. С моя най-добър приятел от училище в България сме правили стен-вестник.
Той, запален биолог (сега един от най-добрите стоматолози в България), аз, бидещ дизайнер. Двама петокласници, които са се нахъсали на тема екология. Тогава нямаше блогове, ксерокси, DTP програми за простолюдието, затова стен-вестника (в-к Екология) беше правен на ръка: събирахме се у тях, той пускаше пре-пре-презаписвана касетка с техно-музика на касетофона и под звуците на разтегления и шипящ глас на Dr. Alban се съставяше стен-вестника. Залепяхме няколко А4 листа един под друг, като тапет, и запълвахме белите полéта с ценно съдържание. След това го залепяхме на видно място из Пробива (главната пешеходна зона) във Враца. Имахме и „списание“, също правено на ръка, което се предаваше от чин на чин из класа. Всъщност това беше първият ми блог!

10. Обвинявали са ме погрешно за евентуалното убийство на малко котенце.
Тъпо стечение на обстоятелствата. Едно от котенцата на кварталната котка на блока влиза през незатворената врата в нашия вход. Явно подплашено, почва да се качва нагоре. Стига до последния етаж, където прозорците на входа са тип тавански и доста ниски. Качва се на перваза, духва вятър, знам ли, и котето полита от петия етаж. Моя милост, дете на 10 години, броени секунди след случилото се, нищо неподозиращ, поглежда през въпросния прозорец, за да види дали приятелите вече са на линия зад блока. Погледнато отстрани това трябва да изглежда много странно. В този момент съседката на петия етаж е на терасата, видяла е падащото котенце, вижда и мене, как зяпам ухилен през прозореца и ми крещи „Какво направи???“ Аз, разбира се, мигам на парцали. Една моя комшийка, връстничка, тъпа селянка от отсрещния блок, с която се нямахме хич, разбрала за разправията и решава да стане „свидетел“, тържествено обявява, че ме е видяла, как съм хвърлил котето през прозореца. Аз, който обича животните? Мислех, че е някаква глупава шега. Цялата тая история много ме разочарова, защото не очаквах, че хората предпочитат да вярват в лошите неща, лъжите, отколкото в истината… Котето оживя по чудо, защото го видях да се върти покрай майка си същата вечер. Но никой не ми повярва. На другия ден и котката, и котенцата ги нямаше…

11. Бонус: не обичам да се возя на увеселителни атракциони.
Не ме е страх кой знае колко, но не обичам да ме лашкат безсмислено наляво-надясно-нагоре-надлоу-напред-назад. Не ми доставя удоволствие. Пó ме е страх от евентуално враждебно настроения стомах на съседа по седалка… ;)

Предавам щафетата на Bulgariana (gerne auf Deutsch!), Емо и Сънчо. Но всеки, който чете това, да се чувства поканен! :)