Елида ме покани да участвам в щафетата, която има за цел да разучи, изследва и покаже дали си падате по книги или те по вас. Почвам!

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти „храна за четене“?
Да, най-вече Knabbergebäck: солети, бисквити, нещо леко. Като малък обичах да си чета Български Народни Приказки и похапвах едни соленки. Наскоро се зачетох в старите и прашлясали приказки пак и вкусът на соленките отново се появи в устата ми…

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Пия всичко без алкохол. По време на четене мога да пия леден чай, кола, вода, Spezi (1:1 микс между кола и портокалов сок) и др.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
По принцип помня горе-долу докъде съм стигнал. Навремето имах книгоразделител, направен от стара осветена кинолента, брак. Беше много яко, хлапетата много ми завиждаха. Така и не разбрах от кой филм е лентата, нищо не се виждаше в квадратите. Може би стар български филм-класика, научно-популярен филм или пък реч на бай Тошо… От време на време ползвам химикалка за разделител, макар, че не е хубаво за самата книга. Почти не драскам по книги. В училище обаче си водех бележки с молив из страниците.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете. Но в последно време ми се налага да чета изцяло научно-техническа литература. Но съм фен на книги-пътеводители, книги-пътеписи, хумористични произведения от всякакъв вид… Като дете съм чел книги-игри и бях много доволен („Ако искаш да се биеш със звяра, отиди на страница 63 и чети натам!“). Не си падам по „литературна цинцифуция“: Имануел Кант, Волфганг фон Гьоте, Фридрих Шилер, Готхолд Ефраим Лесинг… Чел съм ги (дори в оригинал!) и съм имал чувството, че ми кървят ушите и че мозъкът ми се опитва да се само-reboot-ва отчаяно, щото е нагвáцал в buffer overflow. Все си мисля, че тези писатели са имали много тежко детство и не са им давали да си играят до късно навън пред блока…
Има и разбира се хубави книги. „Четецът“ на Бернхард Шлинк и „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд ми харесаха например, чел съм ги като ученик.
Сещам се за вица, дето един застанал пред паметника на Шилер, ухилил се и рекъл: „Гьоте, Гьотеее, знам те аз! Малка нощна музика, а? Та-да-да-даааааам!“

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Зависи от това каквото се случва в момента в книгата. Ако е напрегнато, чета докрай. Обедната почивка ще трябва да почака. Навремето като бях още на към 12, мой връстник ми подари книгата по филма „Вечно млад“. Действието така ме грабна, че прочетох книгата на един дъх за половин-един ден! После очите ми едва ли не се мяткаха отляво надясно, все едно бях прекалил с консумацията на акумулаторна киселина…

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
Да. Първите редове са решаващи. Ако авторът не може да ме грабне на първата страница, книгата бива веднага забутвана по рафтовете. В най-лошия случай се подарява на полу-непознат човек с думите „Книгата ще ти хареса, краят е много завързан и изненадващ!“ или баба ми я използва за подложка, когато почне да затваря буркани и зарзават.

Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
В повечето случаи да. Имах щастието да съм с дядо-писател. Много ерудиран човек, който беше като екциклопедия: за каквато и дума да го питам, той знаеше какво означава, откъде произлиза и т.н.

Какво четеш в момента?
Наръчник за създаване на стереоскопични образи с програма за три-измерна анимация.

Коя е последната книга, която си купи?
Наръчник за създаване на стереоскопични образи с програма за три-измерна анимация. :)

От тези хора, които четат само по една книга ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Поради липсата на много свободно време, а и липсата на достатъчно ресурси за мулти-таскинг относно четене на книги, предпочитам да чета по една книга, за да няма издънки като: „Хм, главният герой яздеше коня си из прерията, а сега вече на Марс кацнал…“

Имаш ли си любимо място/време за четене?
Не, но се нуждая от светлина, тишина, мека и удобна постелка. Чета вечер. През деня също, ако е уикенд, лошо време и пр.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
По-скоро самостоятелни издания. Иначе пак проблемът с мулти-таскинга.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Джеръм К. Джеръм с „Трима души в една лодка“. Винаги ме разсмива!

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Няма организация. В зависимост от тежестта и свободното място по рафтовете.

Предавам щафетата на Каладан, Атанас Боев (може и в свободна фирма, без Q&A стил), както и на Архиватора. Може да им хареса!

Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Ето и моите що-годе истории:

1. Мразя уестърни!
Изключително тъпи са ми филмите за прашливи пичове, които яздят нонстоп, гледат с присвити очи, смърдят на конски фъшкии, разнасят правосъдие и плесници наляво-надясно и ръсят неща от рода на „Господ прощава, но Джанго – не!“

2. Чел съм много малко българска литература…
Тъй като напуснах България в „разцвета на пубертета“ си, не съм имал необходимата възможност да прочета редица български автори. Например Атанас Далчев и „Железния светилник“ съм го чувал само из медиите около кандидат-студентските изпити.

3. Не пия алкохол и не съм фен на свинското…
Сега преди да ме обявят грешно за някакъв „ислямист“, да добавя, че просто свинското не е толкоз полезно. Е, от време на време си позволявам един шницел, покрай Коледа и Нова Година и 1-2 събирания пийвам едно Бейлис. Но бира не пия. Доста странно за човек, който живее в страна, която е изобретила химическата формула на бирата. По разни купони и бирени фестове се наливам с т. нар. Spezi: 1:1 микс между кола и фанта. Върши работа, макар, че след като приятелите ти гавърнат четвъртата бира, почват да те питат що не пиеш бира редом с тях… Свиква се. В края на краищата все някой трябва да закара пияните приятелчета в къщи…

4. В даскало все ме биеха…
Като дете бях хърба. Освиенцим, братче! От по-големите класове все ме биеха и обиждаха. Но аз си бях непукист. Имаше две бандитчета от махалата, които ме пресрещаха след училище и ме биеха профилактично. Като капак на всичко ходех на училище с две мои съученички, които ми бяха и съседки, затова двамата биячи ми викаха, че съм бил „женкар“. Хм, явно двамцата не знаеха точното значение на думата. Е, аз също, леко се засягах, но не ми пукаше много-много. Една от моите съученички ми предложи да намери хора да им скръцнат със зъби и да им шлевнат по два шамара, но аз й „отказах учтиво“, нали така ме бяха възпитали („О, много ти благодаря, но няма нужда!“). Мина време и двамата нещастници умряха. И двамата от свръхдоза. Пишеше ги по вестниците, бяха разлепили некролози… Години по-късно започнах да тренирам плуване, после водна топка, и хърбата, дето я налагаха, вече я нямаше. Сега съм поразвалил малко формата, но се работи по въпроса… :)

5. Скаран съм с музикалните инструменти
На нищо не мога да свиря! Един познат не научи да кльоцам с един пръст на пиано първите ноти от „Мила моя мамо“ и това беше. Ноти не мога да чета. Четвъртинки, осминки… Абсурд! Нищо! Не знам как се държи китара, не мога да пея вярно, с триолата можех нощем от терасата да разлая кварталните песове около блока…

6. Научих немски перфектно за три месеца…
Беше мега-зор, сериозно! Първите дни разбирах само запетайките в учебника по литература за осми клас. Дадоха ни още първия ден за домашно 8 листа литературен текст, за другия ден. Съучениците прочетоха разказа в междучасията. Ха, де! Прибрах се в къщи, седнах от 13 часа до 3 сутринта, извадих думите и ги научих… После бях като Трендафилка Немска на курс по френски за напреднали. :)

7. Обичам/мразя България
Хм, как е на български lovehate? ;) Но така, де. Хем мразя, хем обичам България. Доста трудно за описване чувство. Следиш с интерес новите неща, които се случват в държавата, дето си се родил, но се ядосваш за дреболии, или гледаш на нови неща със скептични чувства, опарен от предишни случки. Мразя 20-те минути с 284 от летището до Плиска, обичам двата часа от София до Враца.

8. Имах щастливо детство със страхотни приятели…
С някои от тях все още си подържаме връзка. Играехме до късно, правехме пакости и простотии, но ни беше гот. Караха ни се, биеха ни (тогава думите „Агенция за закрила на детето“ биха предизвикали смях у бащата на Ицето, който слизаше в 23 ч. да прибере от площадката отрочето си с думите „Абе аз колко пъти ще ти викам, бе…“). Беше ни гот! С удоволствие си спомням тези мигове, надявам се да ги запазя до последно!

9. С моя най-добър приятел от училище в България сме правили стен-вестник.
Той, запален биолог (сега един от най-добрите стоматолози в България), аз, бидещ дизайнер. Двама петокласници, които са се нахъсали на тема екология. Тогава нямаше блогове, ксерокси, DTP програми за простолюдието, затова стен-вестника (в-к Екология) беше правен на ръка: събирахме се у тях, той пускаше пре-пре-презаписвана касетка с техно-музика на касетофона и под звуците на разтегления и шипящ глас на Dr. Alban се съставяше стен-вестника. Залепяхме няколко А4 листа един под друг, като тапет, и запълвахме белите полéта с ценно съдържание. След това го залепяхме на видно място из Пробива (главната пешеходна зона) във Враца. Имахме и „списание“, също правено на ръка, което се предаваше от чин на чин из класа. Всъщност това беше първият ми блог!

10. Обвинявали са ме погрешно за евентуалното убийство на малко котенце.
Тъпо стечение на обстоятелствата. Едно от котенцата на кварталната котка на блока влиза през незатворената врата в нашия вход. Явно подплашено, почва да се качва нагоре. Стига до последния етаж, където прозорците на входа са тип тавански и доста ниски. Качва се на перваза, духва вятър, знам ли, и котето полита от петия етаж. Моя милост, дете на 10 години, броени секунди след случилото се, нищо неподозиращ, поглежда през въпросния прозорец, за да види дали приятелите вече са на линия зад блока. Погледнато отстрани това трябва да изглежда много странно. В този момент съседката на петия етаж е на терасата, видяла е падащото котенце, вижда и мене, как зяпам ухилен през прозореца и ми крещи „Какво направи???“ Аз, разбира се, мигам на парцали. Една моя комшийка, връстничка, тъпа селянка от отсрещния блок, с която се нямахме хич, разбрала за разправията и решава да стане „свидетел“, тържествено обявява, че ме е видяла, как съм хвърлил котето през прозореца. Аз, който обича животните? Мислех, че е някаква глупава шега. Цялата тая история много ме разочарова, защото не очаквах, че хората предпочитат да вярват в лошите неща, лъжите, отколкото в истината… Котето оживя по чудо, защото го видях да се върти покрай майка си същата вечер. Но никой не ми повярва. На другия ден и котката, и котенцата ги нямаше…

11. Бонус: не обичам да се возя на увеселителни атракциони.
Не ме е страх кой знае колко, но не обичам да ме лашкат безсмислено наляво-надясно-нагоре-надлоу-напред-назад. Не ми доставя удоволствие. Пó ме е страх от евентуално враждебно настроения стомах на съседа по седалка… ;)

Предавам щафетата на Bulgariana (gerne auf Deutsch!), Емо и Сънчо. Но всеки, който чете това, да се чувства поканен! :)

1. Планиране на почивката като цяло
2. Лични документи
3. Самолетни билети
4. Хотел
5. Багаж
6. Полет
7. Вашата дестинация
8. Пари
9. Езици
10. Обноски

Реших да напиша този пост, след като прочетох „проблемите“ („проблемите“ като в „да ти имам и проблемите!“) на The Plamen преди няколко дни. Ще ви споделя моите  скромни авио-впечатления от големия брои полети (особено миналата година), моите преживявания, неволи под формата на точки.

1. Планиране на почивката като цяло
Българите сме свикнали да закръгляват времетраенето на почивките си на една седмица, две седмици, три седмици. Явно (неприятен) остатъчен навик от комунистическите времена на Бай Тошо, дето на Сл. Бряг и Зл. Пясъци се почиваше по толкова време. Я на лагер, я на бунгало. Пет-звездни хотели бяха „капиталистически боклук“. Денят се свеждаше до плаж, пълен пансион (т.е. лапане на кифтаци на обяд във вмирисан стол), вечеринки, „дискотека“…

Моят съвет: Планирайте си пътуването предварително! Информирайте се какво може и желаете да видите в съответния град и колко време ще ви е нужно горе-долу (според компанията, която е с вас) да отскочите до други забележителности в съседни градове. Тъпо е за Пиза да отделите 6 дни (освен ако не сте повлекли 93-годишната си пра-баба и нейната 40-годишна инвалидна количка), а в Париж да сте само за 1 ден.

2. Лични документи
Въпреки, че България вече не е в Антарктида, а в Европа, е желателно да се информирате дали може да пътувате само с лична карта до съответната държава. Както и до кога най-рано трябва да ви важи съответният документ. Внимание: Когато пътувате напр. транзит през братска Сърбия, ви е нужен задграничен паспорт (тип баница), с личната карта ще имате проблеми.

Моят съвет: Ако между държавата на тръгване и държавата-дестинация се намира държава, която изисква задграничен паспорт, вземете го, нищо, че ще пътувате по въздух. Не се знае кога Исландия пак ще получи газове…

3. Самолетни билети
Ако решите да пътувате със самолет: честито. Вие сте от явно тези хора, които не обичат да се навират във вмирисани автобуси и да се лашкат по 50 часа из Европа. Никсотарифни авиокомпании, както и редица високо калибрени авиокомпании (Lufthansa, Czech Airlines, Malév, Austrian, Olympic, Air France и др) предлагат евтини оферти из Европа. Майката му е ранна резервация.

Моят съвет: Поровете се из сайтовете на ниско-тарифните авиокомпании за евтини билети. Имайте обаче предвид, че те често ползват съседни летища, които са например на 50-100 км от града, до който искате да пътувате. Пример: л-ще Стокхолм-Скавста е на 100 км от шведската столица. парижкото Бувé (Beauvais-Tillé) е на 84 км от Париж. Организирайте си предварително транспорт или поне се поинтересувайте как се стига до града. В някои случаи е по-удобно да си купите онлайн-билети за shuttle автобус от летището до града, често двупосочните билети са с намаление. Такситата не са по 50 с’тинки километърчето като в София, като нищо може да одумкате пет пенсии на баба си . Някои летища са близо до града, например Женева, и до самия град може да стигнете дори безплатно!

4. Хотел
Ние, българите, имаме един гаден адéт: Когато тръгваме на екскурзия из Европа, винаги планираме пътуването според това къде имаме познат, за да може да му се тропнем, да му опразним хладилника, да му опърдим канапето в хола, да се наспим (евентуално на вече опърдяното канапе), а на сутринта да му осерем тоалетната чиния, да счупим умивалника в банята („Опааа!“) и да му смутолевим „Ейде, шъ бéгам..“. И всичко това под мотото „Е, па, к’во, нали сме си българи, трéбва да си помагаме, кат’ се наложи там нещо…“

Моят съвет: Не бъдете българи. Не се натрисайте на познати, колкото и да ви канят и/или добре да ги познавате. Първо: щото така не се прави. Второ: вашето тропване може да обърка плановете на приятеля ви (внезапно отлагане на важни ангажименти), а може и да обърка вашите лични планове (болест на приятеля, внезапна смърт (е, не от болестта, де), спешно заминаване по работа и др.) или пък между-семейни проблеми. Тогава вие се явявате между чук (той, приятеля) и наковалня (жена му, чужденка, която не иска и не е задължена да ви храни). При всички положения трябва да се изнесете на хотел, който ще струва скъпичко, заради краткотрайната промяна на плановете.

Резервирайте си хотел, по възможност такъв, където може да анулирате резервацията безплатно до един ден при пристигането си! Хвърлете един поглед на отзивите на гости на хотела. Проверете дали хотелът има безплатни екстри (напр. безплатна закуска – чудесно при ранен полет, или безплатен интернет – супер за планиране на екскурзията). Безплатен паркинг също е доста полезен, ако сте с кола и ако хотелът е в центъра на града. На юг климатикът е от значение, макар, че вече все по-рядко се срещат хотели без климатици. Карта на града, в почти всички случаи безплатна, ще получите на рецепцията. В скандинавските държави хотелите са доста скъпи, затова не е зле да се поровите и из сайтовете на хостелите: Те често предлагат и двойни, дори единични стаи. Не е нужно да спите с още 10 човека. Хостелите в Норвегия, Швеция, Финландия и Швейцария са на ниво и не могат да се сравняват с тези в източна Европа!
При 99% от хотелите/хостелите може да оставите безплатно багажа си за съхранение, ако имате късен полет, както и ако пристигнете рано (преди 14 часа): чудесно, ако искате да разгледате града, а не искате да дундуркате куфара из околностите на Женевското Езеро или по тесните кълдъръмени улички на Флоренция.

5. Багаж
С няколко думи: вземете най-нужното!!! Колкото и да звучи като клише, това е адски важно. Ако отивате във Венеция, зарежете марковите обувки с високи токчета в къщи, не отивате на модно ревю; другите туристи няма да го оценят, дори ще ви се подхихилкват под мустак. По възможност пътувайте само с ръчен багаж. Не забравяйте, че всички течности като кремове, душ-гелове, парфюми, трябва да са общо макс. 10 на брой, в дозировки от 100 мл максимум и да се побират в едно-литрова пластмасова прозрачна торбичка, която се затваря. Такива може да си купите в супермаркетите, в тях се замразяват плодове по принцип. Има ги и по летищата, някои ги продават за по 3 лева! Торбичката трябва да се представи на security проверката на летищата.

Нормата за ръчен багаж зависи от авиокомпанията. При някои е до 8 кг (Австрийски Авиолини), при други е 10 кг, а при трети (Easyjet) няма лимит: може да вкарате бетонобъркачка, стига да можете да си носите сам раницата и нейният размер да не превишава лимита. Средностатискическият лимит за размера на ръчния багаж е горе-долу една средностатистическа раница. При Ryanair е 55 cm x 40 cm x 20 cm, при Easyjet – 56 cm x 45 cm x 25 cm, при Austrian – 55 cm x 40 cm x 23 cm. Т.е. стандартната големина на един пилотски куфар.

Моят съвет: ако летите с ниско-тарифна авиокомпания, има голяма вероятност куфарът, който предавате, да се таксува. Това става при самото резервиране на билета онлайн. Може и да таксувате куфара на летището, но цените са много високи там. Ето защо ако отивате някъде за 1-2 дни, е препоръчително да сте само с ръчен багаж. В зависимост от авиокомпанията багажът за предаване не трябва да надхвърля 15 или 20 кг. Всеки килограм над нормата се заплаща допълнително.

Ако пътувате със „скъпарските“ авиолинии, багажът по принцип е включен. Lufthansa например позволява по своите европейски дестинации куфари до 20 кг с т. нар. weight concept: т.е. може да предадете 2 чанти по 10 кг.

6. Полет
Ако летите с ниско-тарифни авиолинии, не очаквайте businnes lounges, безплатни вестници и напитки, лизане на задници и така нататък. Целта на НТА (и по принцип на другите авиокомпании) е да ви превози от А до Б. Щом кацнете в Б, значи уговорката е спазена и всички са щастливи. Не бъдете от глупендерите, които мрънкат, че не им било угодено с това или онова на борда, че кацането не било меко, „щото било нискотарифна, и те винаги кацали твърдо“. Мерките за сигурност се спазват навсякъде, независимо дали говорим за нискотарифна авиокомпания или национален превозвач. Това, че стюардесата не ви се е усмихнала или не ви е пуснала, не значи, че авиокомпанията не струва.

Информирайте се преди полета, дали той ще се състои, дали няма промяна в часовете поради различни причини (Исландия). Наскоро самолет на Wizzair Bulgaria спука гума при кацане на летище София и следващите полети бяха избутани с няколко часа, понеже авиокомпанията разполага само с 2 самолета засега. Не забравяйте, че това се случва при почти всички авиокомпании – от Ryanair до Emirates (спукани гуми, спукани стъкла по време на полет, дефектна хидравлика в елероните, и т.н.), но медиите не го раздуват излишно. Имайте разбиране, че информацията за отлагането/изместването на полета липсва или е оскъдна. За съжаление доста български медии изгвориха глупости около този маловажен инцидент и се опитаха да уронят престижа на авиокомпанията. Аз лично съм чакал над 6 часа за моя Wizzair полет от Рим до София и се наслаждавах на една баба, чийто глас вече пресипна от толкова ругатни по адрес на летищните власти. Действайте под мотото: Keep calm and carry on. :)

Моят съвет: Явете се на време преди полета на чек-ин гишето. Ако съответната авиокомпания дава места на борда и сте с ръчен багаж, си изберете място близо до изходите, така по-бързо ще слезете и ще минете първи през паспортен контрол. Не ви препоръчвам да си харчите парите за глупости като Priority Boarding освен ако не сте с тумба деца (или с гореспоменатата 90-годишна пра-баба и нейната 40-годишна дружка): всеки рано или късно ще се качи на самолета, това не е 280 в час-пик. Някои а/к като Ryanair изискват да сте се чекирали предварително онлайн (срок от 15 дни преди полета), в противен случай плащате глоба за това, че сте без бордна карта. Глобата може да е по-висока от самолетния ви билет. ;) Момчил добави, че Wizzair също предлага онлайн чекиране.

7. Вашата дестинация

Ladies and gentelemen, welcome! Please remain seated with fastened seat belts, until the aircraft has reached the final parking position, has come to a complete stop and the „fasten seat-belts“ signs in the panel above you have been switched off!“ :)

Добре дошли! Някои летища разполагат с (безплатна) карта или карта-табло на града, както и на метрото/автобусната/трамвайната мрежа. Погледнете предварително как се стига от летището до града. Може да е директна влакова/автобусна (Женева, Брюксел, Хелзинки, Марсилия) или фериботна (Венеция – Марко Поло) връзка за няколко минути до час, автобус, който изчаква полетите (Венеция-Тревизо, Стокхолм Скавста, Флоренция) или лудо прехвърляне по метра и автобуси (Прага, Будапеща)

Моят съвет: купете си карта за 24 часа/48 часа, така ще се насладите максимално на престоя си, без да се редите по опашки за билети или да се борите с менютата на автоматите. Не забравяйте, че някои карти трябва да се таксуват и при излизане от превозното средство, например в Амстердам. Не препоръчвам да купувате билети от шофьора, понеже те са по-скъпи, а в Дъблин например рестото е под формата на касова бележка, която може да осребрите само в офиса на автобусната компания.

8. Пари
Хубавото на Европа е че може да харчите евро. Ама не навсякъде! Поинтересувайте се, дали в държавата, където отивате, се заплаща с евро (не дали се приема евро, а дали еврото е валутата там). Ако отивате във Великобритания, лири може и да обмените във вашата банка. При унгарски форинти например е по-сложно: шофьорите-тарикати приемат евро, но по техен си курс. Не се чудете, ако ви назоват сума, която е в пъти по висока от билетчето.

Моят съвет: Ако не сте теглили кредит за телевизор, хладилник, фритюрник или маша за коса, си извадете кредитна карта: VISA, MasterCard, се приемат в Европа, Diner’s Club, American Express също се приемат на доста места. Oбменете минимално количество пари на чейндж-бюрото на летището (там курсът е мизерен), колкото да стигнете до града. Или ползвайте банкомата на летището. Ако теглите от банкомат на вашата банка, е възможно да не плащате (голяма) такса. Информирайте се преди това във вашата банка какви са таксите. Друг трик, който съм учил от познати стюарди и стюардеси, е т. нар. cash advance  в хотела. Препоръчвам да плащате в брой където можете, особено малки суми и/или дестинации в източна Европа. Кредитната карта е желателно да се ползва при заплащане на карти за градския транспорт (от автомат или на гише), хотели, както и теглене на пари. На места може да теглите пари и от вашата Maestro/Cirrus/дебитна карта.

9. Езици
Няма нужда да казвам, че с английски навсякъде може да се оправите, дори в държави, където хората те гледат кат’ сюрпуч, щом почнеш да им говориш на английски. Желателно е да понаучите 3-4 думи на местния език („Добър ден“, „Говорите ли английски“, „Да/Не“, „Благодаря“…), това радва хората и и може да ви капне някое бонусче, я в магазин, я в кръчма… ;)

Моят съвет: ако пътувате в централна или източна Европа, заговаряйте млади хора на английски. Хора над 50-60 са от старата генерация и няма да ви разберат. В Скандинавия и доста държави из западна Европа всички поданници (от 10-годишното пишлеме до 87-годишната баба) да на „ти“ с английския. Ако сте във враждебна-спрямо-английско-говорящи Франция, научете поне 10-15 фрази на френски. Ако ли не, започвайте с Bonjour, след което добавете едно профилактично „Je ne parle pas français!“ (Не говоря френски!“).

10. Обноски
Малко ми е неприятно да сложа и тая точка, но го правя, защото съм виждал, как хора са се излагали. И тука важи don’t be too Bulgarian. Ние, българите, не сме научени да поздравяваме много-много, да благодарим, да пожелаем приятен ден и т.н., особено към непознати (в хотела, в ресторанта) – „Е па я тоя го не познавам, к’во ш’го поздравявам, веее!“ Това е a must в някои държави и липсата им се счита за липса на минимална култура. Обръщането по име или с уважение (ако не знаете името) към хора е нормално, не използвайте „Ъъъъ, шшш, пич, баткааа!“ или „Ъъъъ, dude!“ или пък „Ъъъъ, hey, you!“, когато се обръщате към персонал например. Чувал съм го и прави много лошо впечатление.

Моят съвет: По-добре позравявайте твърде често, отколкото твърде рядко! :)

Това е, което ми хрумва на тема „Кратки пътешествия из Европа“. Ако желаете, може да предложите още точки, ще ги добавя.

Cabin crew, all doors in flight! Bon Voyage! :)

Реших вчера да отида да изгледам новия филм на Мартин Скорсизи. Прожекцията бе в 23 часа. Живея близо до киното, така, че тръгнах с колата броени минути преди началото. Киното е в голям мол на централната гара, подземният паркинг има много парко-места, за киномани е само 1,50 евро.

Отивам аз, тегля си билетче на бариерата, тя се вдига и влизам в паркинга… Хм, странното е, че наоколо е доста тъмно, а и няма коли. Викам си, все пак е 23 часа, Кауфланд в мола е затворил, затова хората са се изнесли. Може би киноманите са дошли с метрото, знам ли. Та паркирам си аз спокойно до изхода, отивам до асансьорите и… нъц! Нито един не идва. Блокирани са! Стоят си някъде горе и не слизат. А стълби няма!!! Връщам се обратно. На паркинга вече е настанала пълна тъмница, само светлините на аварийните изходи светят и наоколо се чува монотонното боботене на индустриалните климатични инсталации. Да не би да съм влязъл в грешния паркинг? Не е възможно. Отивам към колата ми самотница, нервно притичвайки (вече). Липсва само някой саундтрак на ужасите на фона. Озъртам се наляво-надясно, очаквам от някоя дупка да пъкне оня гаден индивид от „Creep“, целия в слуз, с кифоза и лош дъх. На колана си е нанизал плъхове, които е намерил из канализационните шахти и вече умъртвил, отхапвайки им главите. Подминавам го с надеждата, че не ме е видял, след малко срещам Франка Потенте, актрисата от „Run Lola Run“ и главната героиня от „Creep“, цялата прашлясала и в шок. Пита ме на английски дали съм видял един такъв гаден тип, целия в слуз, с кифоза и лош дъх. А, оня с плъховете ли? Отговарям й мило, че може да ми говори и на немски, ориентирам я и продължавам към колата. Паля и хайде към изхода обратно…

И тука втори шок: кепенците вече са спуснати. Плътните метални врати на подземния гараж са спуснати до долу. Всички. Плътно. Няма излизане!

Така, сега, да уточня. Това не е болка за умиране. Винаги запазвам самообладание. Има и по-лоши неща: земетресения, пожари, наводнения. А и в интерес на истината съм бивал заключван в библиотека. Е, бях малък, библиотеката беше местна и просто се обадих на библиотекарката, която беше наша съседка да дойде и да отключи. И да не беше дошла веднага, поне щях да почета списанията на National Geographic, да разгледам екциклопедиите и да послушам аудио-уроци по шведски за начинаещи.

Интересното е, че в такива моменти, въпреки, че оставам мега куул, през главата ми минават какви ли не идиотизми. Нещо като разсейване, защитна реакция под формата на сарказъм. Или просто адреналинът отива директно в центъра на хумора в мозъка ми и прави каквото си иска… Към 90% от щуротиите са супер за stand up comedy, но непотребни като решение на проблема.

Хм, решение #1: ако се засиля с все сила в металната врата с колата, дали ще я избия? Да, ама бронята на колата ми е от пластмаса, а и не правя добро впечатление пред камерите за наблюдение. Освен това вероятността утре да цъфна в youtube, а в другиден да бъда препращан като атачмънт по фирмени мейли из офиси е много голяма. „Леле, г’лей го тоя к’во притичва от врата на врата. Ама има хубав шал, де!“

А може би решение #2: да търся изход, който поне на мен ноже да ми свърши работа. Колата после ще я мисля. Намирам два изхода: Единият е към антрето на Спестовна Каса. Не смея да го ползвам, че може да остана залостен в някакви коридори и така до понеделник. Намирам втори изход, който свършва идеална работа: излизам нейде си навън. На адреналина ми пак му хрумва „идея-идиотка“, на която дори и Джим Кери би завидял: да се върна по същия тоя път, да разглобя колата си с ключа за джантите (!) и крика (!!!) и да я изкарам на части през тоя изход, след което да си я сглобя отвън, все едно, че нищо не е било. Веднага се сещам за оня виц с техниците, дето искали да сглобят локомотив, а се получило комбайн и почвам да се смея на глас. Представям си как дори прибирам ароматизаторчето от колата си в джоба, преди да почна с пренасянето на хилядите чаркове и кинкалерия…

Рекламите преди главния филм вече са почнали и аз вече бързам към киното. Пътьом пак „идея“: да дойда рано-рано в понеделник и да си изкарам колата, че с нея ходя на работа все пак. Ох, момент. Ами нали трябва да платя престоя от сега до понеделник сутрин! Това са по груба сметка към 20-30 евро! Хм… освен ако не си дръпна билетче на сутринта, уж съм влязъл току-що като клиент на Кауфланд (тука българския тарикатлък ми се отплаща май). Да, ама не. Тъпите бариерите са с някакви сензори, които разпознават МПС-та (лично изпробвано на други бариери отдавна). Трябва ми нещо широко-габаритно. Бум, пак „идея“: Да последвам примера на мистър Бийн: Да забутам контейнер за боклук до бариерата и да си дръпна билетче! Уф, наблизо обаче не виждам контейнери. Ама край нас има! Бум, и пак „идея“: Ако стана в понеделник към 4.30 сутринта и забутам един от контейнерите пред нашия блок из по-затънтените улички посока гарата (спазвайки правилата на движение естествено!), към мола ще съм към 6:50 – 7 часа, точно когато отварят. Там вече забутвам контейнера в трета глуха, грабвам си колата и хайде на работа.

След прожекцията се връщам към изхода на паркинга, от където излязох. Тогава виждам, че вратата е с топка и не може да се отвори отвън. Намирам втори вход, който е забравен отворен! Влизам и попадам в стълбище, което е директен достъп до фантазията на Салвадор Дали, М. C. Escher, Дейвид Финчър и половината сценарий на Shutter Island! Нагоре-надолу. Жива душа няма. Всички врати заключени.

Вече съм се примирил, че понеделник сутрин ще има физ-зарядка с контейнер за смет. Минавам покрай вход на някакъв подземен паркинг, поглеждам и виждам, че имат дежурен човек! Отивам, може пък момчето да знае дали наблизо има контейнер на колелца, който не съм видял. Разказвам му какво е станало, той ми обяснява, че става дума за два отделни паркинга. Слава богу били свързани с коридор за пешеходци. А, значи идеята с разглобяването и изнасянето на части важи пак, а? Не, нека като стигна до бариерата, да натисна копчето с телефонната слушалка на него, ще се свържем по интеркома и той ще ми вдигне бариерата и металната врата и може да си ходя по живо, по здраво.

Олекна ми. Върнах се при колата, вдигнаха ми бариери и врати и се прибрах в къщи.

Между другото, тая вечер мисля да ходя пак на кино. Поне знам вече как се влиза и излиза! Пък и може после с Франка Потенте да отидем на вечеря… :)

Вчера реших спонтанно да отида на кино да гледам „The Lovely Bones“ на Питър Джаксън, познат ни от „Властелинът на пръстените“ и „Кинг Конг“ – два филма, които не ми харесаха кой знае колко. Да, дори и „Lord of the Rings“ – сериала: твърде дълъг, твърде муден, без тайминг…

Трейлърът на „The Lovely Bones“ ме грабна, макар, че така съм попадал в капани на кофти филми: готина реклама, а филмът е като боза, престояла на кухненския прозорец шест юлски дни.

Но „The Lovely Bones“ беше вярно попадение. Интересна беше историята (по романа на Алис Сиболд) като цяло: 14-годишната Susie Salmon е убита на път за вкъщи от нейн съсед и отива в рая, от където наблюдава семейството си и им дава знаци, за да могат те да докажат кой е убиеца…
Знам, че в началото филмът трябва да ви звучи доста кичозно. Такъв си е. Но това не е толкова важно, колкото начинът, по който семейството на момичето, приятелите и и най-вече нейният убиец се (опитват да се) справят със ситуацията. На кича в случая му е простено, досега никой не се е върнал от рай, ад и други междинни светове, за да даде мнение, рецензия, блог-публикация или поне един мижав туит на 6liokavica по въпроса!

„In meinem Himmel“ (нем. „В моя рай“ , немският „превод“ на заглавието) не е един CGI-ефектски-спектакъл, както писаха много критици. Според мен филмът е просто една много чувствителна, по-различна „визуализация“ на една много тежка драма в едно случайно средностатистическо семейство през седемдесетте. И дигиталните ефекти в стила на Салвадор Дали просто спомагат за това. Било то кораби, плуващи в огромни бутилки край брега, падащото по скалите безжизнено (CGI) тяло на убиеца-извратеняк или ръждясалият сейф с тялото на убитото момиче, който потъва завинаги в бездънната яма на градското сметище, оставяйки семейството й във вечно неведение…

Саундтракът е на Браян Ено. Той по принцип не пише музика за филми, но за този филм е направил изключение. Получило се е.

Дублажът беше на места технически зле. Преглътнах го.

Актьорите са се справили много добре, особено Stanley Tucci в ролята на съседа-убиец.

Поинтересувах се и от авторката на книгата Алис Сиболд: На 18-годишна възраст бива жестоко пребита и изнасилена край университета си. Месеци по-късно продължава следването си и случайно разпознава изнасилвача си на улицата край учебното заведение. Извергът е осъден веднага и получава максималното наказание. За това тя пише и в нейната предишна книга, автобиографията й „Lucky“.

Мисля, че филмът ще ви хареса, ако си падате и по филми, които ви карат да се замислите за секунда-две след като лампите в киното светнат и когато ги загасите вкъщи, малко преди да си легнете и да затворите очи. Ако се чудите защо филмът се казва „The Lovely Bones“, ще разберете, след като го гледате: загадката се крие в последните думи на Susie Salmon…

Обичам да пътувам. Но не обичам градския транспорт. Особено зимата, както и в големите горещини лятото. Още на 18 изкарах шофьорска книжка, а година по-късно вече имах собствена бричка, наречена МПС, закупена със собствени пари. Беше бричка, но си я обичах, понеже ми вършеше страхотна работа. Единствените й екстри бяха зелената ивица на горния ръб на предното стъкло, както и радио-касетофончето, което ми изпоиздъвка бая касетки.

В последните няколко седмици ми се наложи да ползвам интензивно градския транспорт на Потсдам, един китен и красив град край Берлин. Бях пристигнал със самолет от Мюнхен, автомобилът ми беше останал там. Ето защо си купих една месечна карта, с която имах право да ползвам автобуси, влакове, трамваи, метра, дори и един ферибот. Е, него в крайна сметка така и не ползвах, понеже беше далече, а и по едно време го бяха спряли заради заледяване на реката, по която се движеше.

От място А до място Б, двете най-посещавани от мен места, се стигаше с едно до шест прекачвания. Говорим за дистанция от 4-5 километра! Фирмата, отговаряща за транспорта в Берлин и околностите, имаше доста прегледен уебсайт, където човек не само можеше да намери разписанието, но и да го дръпне на мобилния си телефон като интерактивна java-апликация. Много комфортно! Бях готов да се дундуркам наляво-надясно с градския!

Дотук добре. Обаче беше зима. А през зимата има лед, който трябва да се чисти. Местната управа не си беше мръднала малкия пръст да почисти и опесъчи улици, тротоари и т.н. Всички спирки бяха заприличали на мини-пързалки, такива като пред Народния театър покрай Коледните празници. Само че тука нямаше кънки под наем, греяно вино и весели дечица, а посинени гъзове, псувни и намръщени лица. Разбира се, че горепохваленото разписание не можеше да се спазва вече и се случваше така, че човек бива зарязан на спирка Пи*ковци нейде си, чакайки автобус 7364, който обаче не идва и не идва. Вместо това идва автобус 6398A, който не върви до там, където Ви трябва, а и би трябвало да е заминал още преди един час. Отгоре на това и часовникът в самия автобус е изостанал с 2-3 минути и шофьорът се е превърнал в принципен хроничен закъснител: Всеки ден закъснява с 2-3 минути. А тези 2-3 минути са тези, които Ви трябват, за да хванете следващия автобус. Ама не от спирка Пи*ковци, а от една друга, която е още по-далече.

Превръщате се в героя на Том Ханкс от „Cast Away“, дето кибичи на оня остров като Робинзон Крузо. Само, че тука имате алтернативи, така, че не Ви се налага да си избивате зъб с кънка за фигурно пързаляне на лед (вж. пързалката пред Народния по-горе).

Алтернатива 1:
Отивате на отсрещната спирка и се връщате там, от където сте дошли, за да reset-вате плановете си. Бил Гейтс е прав: Рестартирай пущиняка, нéма начин да се не опра’и! С месечна карта сте. Е, става неприятно ако няма автобус в следващите 40-50 минути. Това е все едно компа да ти забие докато го рестартираш…

Алтернатива 2:
Правите emergency планове от спирката, на която сте в момента. Трудно е, понеже не знаете часовете на тръгване на автобусите от следващите спирки на прекачване, както и дали въобще днес се движат! Но ако сте търсачи на силни усещания, такъв галоп е перфектен за Вас. Тръпка и адреналин нонстоп, през пет минути питате шофьора дали наистина пътува за спирка Пи*ковци…

Алтернатива 3:
Тя е удобна и бърза: такси! Само дето такситата в Германия са скъп лукс. Началната цена е толкова, колкото е цената на прекосяването на половин София в час пик може би. Вярно, колите наистина са луксозни, возят удобно, няма помен от газови уредби, чалга, мизерии и евтини ароматизатори, но не се препоръчва за всекидневна употреба. Освен ако не искате да усетите локална финансова криза в собствения си портфейл…

Алтернатива 4:
Най-сигурната! Отивате в сайта на нискотарифната авиокомпания „Germanwings“ и с малко късмет си купувате евтин еднопосочен самолетен билет от Берлин до Мюнхен. Пътувате само с ръчен багаж. На летище Берлин Шьонефелд си взимате едно кафе в зона „Излитащи“ и написвате тази блог-публикация. Пристигайки в Мюнхен си купувате пътьом една навигационна система, гледате Avatar и в 3D с приятели, хапвате вкусотии при родителите си и на другия ден си грабвате колата и дим да ви няма обратно за Берлин. И така майната им на алтернативи едно, две и три, както и на спирка Пи*ковци!

Bon Voyage! :)

Ами имам аз една класация. Air-transportation-wise. Класация на различните ми полети: най-удобният, с най-красивите стюардеси, най-турбулентният, най-екстравагантният, най-дългият, най-късият…

Та промяната бе в категория „най-турбулентен полет“: Турбуленциите при излитане от София бяха толкова силни, че целия Airbus A320 се тресеше, имаше дори пищящи. Като капак на всичко влязохме и в завой на запад. Допреди това място в класацията си деляха два полета: София-Прага в т. нар. holding pattern (надупчена от въздушни ями) над чешката столица с CSA, и Будапеща-Мюнхен с Augsburg Airways и техния витлов Dash 8-400, където турбуленциите бяха толкова силни, че трябваше да държа доматения и портокаловия сок във въздуха в продължение на няколко минути, за да не бъда олян от главата до петите…

Турбуленциите над София бяха толкова силни, че майка ми, която летяла същата сутрин и попаднала в същите атмосферни условия, си рекла: „Тé т’ва беше! Адио, Рио!“. Крилата на швейцарския Airbus се огъваха като ламаринения покрив на паянтова будка за вестници на Попа при силен вятър:

Най-отвесното излитане бе с Австрийски Авиолинии. Мюнхен-Виена с един A319 на име „Сараево“. Командирът дори лично излезе в салона при пътниците преди запуска на двигателите, за да се представи и да им пожелае приятен полет. Имахме леко закъснение и трябваше бързо да се набере височина. Дори си рекох, дали пък австрийците не са тунинговали тоя А319, за да може да се качва така? Да не са му лепнали и едни яки джанти, готини калници и диодчета по чистачките… ;)

А най-краткият международен полет, полетът с най-красивите стюардеси и полетът с най-свежия командир бе между Мюнхен и Залцбург, на път за Дъблин, с ирландските Aer Lingus и техния почти празен зелен А320. Сто и двадесетте километра въздушна линия ги изминахме на 4 км височина за около 15 минути. Service разбира се нямаше. А Залцбург е като Враца, само дето планините са по-високи. ;)

В Залцбург се качи цяло училище, достигнахме MTOW-то (=maximum take-off weight) и не получихме clearance за излитане посока планините. Сигурно се питате: „Кой идиот е построил летище срещу планини?“ Но всъщност има специфични процедури. Излитането срещу планините с толкоз народ и багаж на борда не е проблем, но в случай на авария по време на издигането, например единият двигател откаже (не дай си Боже и двата, случвало се е), по възможност цял. А това е трудно, когато на 30 метра под тебе са острите зъбери на Алпите… ;) Командирът беше много cool в това отношение и съобщи:

Hi, folks!
We are awaiting clearane for takeoff permission by the authorities in Dublin, our Airbus engineers are calculating if we’re able to take off to the south, but as you know airplane and mountains don’t mix quite well. :)

Е, излетяхме след час в обратната посока, след като се появи безветрие. :)

Най-екстравагантният ми полет беше с Wizz Air по рейс София-Варна, на който имаше… годеж! Минути след излитането момчето, което седеше на първия ред, изчезна в кокпита. След няколко минути старшата стюардеса попита дали има една Мария на борда. Беше момичето на първия ред. Тогава младежът излезе от кокпита, хвана микрофона на интеркома и пожела на момичето честит рожден ден, след което допълни с въпроса, дали тя иска да се омъжи за него. Екипажът „случайно“ намери бутилка шампанско, а командирът излезе с букет рози! И това на 10 км височина. Желая на Георги и Мария всичко най-добро, на тях им пратих вече снимките… :)

На път съм да измисля нови категории. Ако имате предложения, пишете!

Реших да подам сигнал в РИОКОЗ Враца, преди да са плъзнали заразите в това топло време.

До: РИОКОЗ Враца
Тема: Сигнал за умряло куче

Уважаема д-р Найденова,
На връщане от закрития плувен басейн Враца (26-ти декември) открих на тротоара до оградата на плувния комплекс (долния вход откъм стрелбището) едно (на външен вид спящо, но нереагиращо и съдейки по все още малкия брой необезпокоявани мухи по него най-вероятно току-що) умряло куче. Пращам Ви и снимков материал. Тъй като покрай празниците се очаква доста непридружавани деца да посетят закрития басейн, има голяма вероятност някои от тях да се опитат да се „порадват на кученцето, дето спинка на припек“ или просто от любопитство да се доближат твърде много. Желателно е да се провери този случай.

Благодаря Ви предварително!

Весели празници и успешна Нова Година!

С уважение
Емил Стефанов

РИОКОЗ Враца са изключително взискателни и винаги са ми отговаряли компетентно на запитванията (макар и на шльокавица)! Така трябва да бъде!

Та дойде време Коледните и Новогодишните празници да се прекарат изкарат в „родна“ Враца (не съм роден във Враца, но там съм изкарал много голяма част от детството си).

Раз-check-нах се онлайн още предишния ден за полета. Една чудесна и много удобна процедура, която става чрез сайта на авиокомпанията. Също и наистина препоръчителна, особено при актуалната опасност от свински, кози и гъши грип (май гъшия грип се казваше другояче, нещо венерическо беше…;) ). Пък и хубаво място на борда на самолета може да си изберете! Бордната си карта получих като QR-code на мобилния си телефон, когото на другия ден сканирах на четец-механизъм а ла метрополитен на самия gate на летището. Така бях автоматично допуснат до самолета.

За да е напълно привършено, humanless обслужването мина и чрез self baggage dropoff машини, които ги има на летището в Мюнхен. Приличат на жълт банкомат с лента за багаж. Боравенето с него е изключително просто. Слагате багажа на лентата, въвеждате данните от пътуването (името и booking ref-а), „банкоматът“ Ви разпечатва baggage tag-а (онзи дъъълъг етикет за чантите на летищата), когото Вие сами си лепвате на дръжката си (на багажа, де, на багажа! :) ). Не забравяйте и малкия квадратен baggage tag, който е на края на тази лента. Него трябва да си отделите и да го лепнете на бордната карта/паспорта/портмонето/ревера/брадичката. Така, при загуба или закъснение, по-лесно може да се trace-ва багажа Ви от страна на летищните власти, като се знае номера му!

Цялата процедура на самообслужване е кратка и след 1-2 минути сте свършили (някой се кикоти, чувам го!). Реденето по check-in гишета в пикови часове е убийствено за мен, а пък ако пред вас се падне арменско многодетно семейство с половината инвентар на IKEA, турско семейство с цялата си покъщнина или разцифкавила се служителка на гишето (като при мен миналия път), психозата е пълна.

Пътуването ми трябваше да започне към 13:15 немско време. Полетът ми бе с Lufthansa (немските авиолинии), но месец преди полета ми промениха типа на самолета, както и под-авиокомпанията. Полетът сега се изпълняваше от Augsburg Airways, дъщерно-партньорска авиолиния на Lufthansa, която обслужва близки дестинации с малки самолети. Ако Bulgaria Air имаше подобна дъщерна авиокомпания и обосновавайки се на нашите географско-релационни познания, то тя тогава би се казвала… Дупница Еъруейз или Перник Еъруейз. Летял съм с Augsburg Airways няколко пъти, но за съжаление не съм имал досега големи положителни логистични впечатления от тази авиокомпания: най-вече огромните закъснения и често срещаният баварски непукизъм сред екипажите им направо ти лазят по нервите.

Обратно към полета: Имахме едно солидно закъснение, без грам сносно обяснение от страна на летищните власти. Беше много мило да получа автоматизирания SMS от Lufthansa за закъснението, но това не спаси положението. Капитанът държеше да ни убеди, че само чакали някаква си paper work, нищо, че под пътническия салон се чуваше още товаренето на багажа… Най-накрая излетяхме. Всъщност се радвах, че ще имам възможност да летя с един от новите им Embraer-и 195 (регистрация D-AEMC в случая), но изживяването беше досущ като на средностатистически Boeing 737NG или Airbus 32S например, нищо особено. Единственото бе, че strobe-овете на края на крилата бяха толкова мощни, сякаш група китайски японски туристи седят отвън и снимат ли, снимат със светкавици.

Тука вмъквам един технически коментар: Embraer са… бразилска марка самолети. Да, звучи странно. И човек трудно може да си представи бразилци да строят самолети. Не знам за вас, ама аз все си представям един огромен хангар в джунглата край Амазонка, в средата разпилени чаркове, гайки, плоскости, винтове, футболни топки, една пищна полугола бразилка със страхотен карнавален костюм върти гюбеци, а около нея са се насъбрали загорели бразилчета-монтьори, бършат потта от челата си, хилят се мазно, подсвиркват и викат „Обригадо! Обригадо!¹“ (единствената дума, която знам на португалски, сори). По едно време влиза шефа им и почва да им вика: „Какво сте се разлендзили, я се стегнете, самолет има да довършваме! Хайде!“. Монтьорчетата се сепват, всеки грабва по инструмент и хуква я пирон да завива, я болт да зачуква… ;) Пищната танцьорка нарамва отново флекса и продължава да реже формите за прозорците в корпуса…

Заплеснах се. Полетът протече добре, със заход над снежна Deathstar-София (вж. ускореното видео най-горе) и много меко и плавно кацане. Направи ми лошо впечатление, че рульожките (т.е. самолетните пътеки) на летище София не бяха почистени добре, на места не се виждаха маркировките по земята. Според мен нещо недопустимо, особено на международно летище, където важат международни правила. Самолетът се приплъзваше като лада с летни гуми, която дава газ на буци лед ноември месец пред някой блок в кв. Хаджи Димитър. Но в крайна сметка стигнахме до терминала благополучно и след няколко минути бях навън.

За съжаление #sofiataxi-то не можа да ме хвърли навреме до автогарата. Всички се движеха едвам едвам, тук-таме се изцепваше някое еснафче с тунинговано БеЕмВенце седма употреба. А мислех, че тия вече били измрели по пътищата. Като капак на всичко бакшишът си запали и цигара без да иска моето мнение.

Последният автобус от централна автогара София за Враца бил в 18:00: никакъв шанс! Насочих се към ЖП гарата, където е моя alltime emergency трен: мазнийо влак в 19:10 за Лондон Хийтроу (през Лом), който обаче имаше закъснение над 30 минути. Нямаше начин, трябваше да избирам: Или 2:20 ч в мазнийо влак до Враца или към 3:50 часа обратно със софийския градски транспорт до леговището ми в София. Оставаше да убия времето до тръгването на влака. И пак дилема: в огромната студена чакалня, където се улавя безплатен wifi, или в малката вмирисана „топла чакалня“, където единственото, което се улавя, е миризмата на двама потни майстори, които се борят с някакви тръби. След 10 минути на зверския студ избрах топлата и уютна атмосфера в прегръдките на бай Иван и бай Васил, с романтичния полъх на чесново хлебче и домашна ракийка, варена без акциз.

Самоъпгрейднах се и си купих билет първа класа, който включва луксозни (и животоспасяващи) екстри като: затварящи се прозорци и врати, налични стъкла на същите по-горе, парно (работещо), осветление, седалки (6 бр.) и мазно огледалце. Повече в момента не ми и трябва. Пътувам си към Враца, към къщи! Шампанското може да бъде сервирано, ma’am! :)

Весели празници на всички! :)

¹ португалски „Благодаря!“