Ето и моите що-годе истории:

1. Мразя уестърни!
Изключително тъпи са ми филмите за прашливи пичове, които яздят нонстоп, гледат с присвити очи, смърдят на конски фъшкии, разнасят правосъдие и плесници наляво-надясно и ръсят неща от рода на „Господ прощава, но Джанго – не!“

2. Чел съм много малко българска литература…
Тъй като напуснах България в „разцвета на пубертета“ си, не съм имал необходимата възможност да прочета редица български автори. Например Атанас Далчев и „Железния светилник“ съм го чувал само из медиите около кандидат-студентските изпити.

3. Не пия алкохол и не съм фен на свинското…
Сега преди да ме обявят грешно за някакъв „ислямист“, да добавя, че просто свинското не е толкоз полезно. Е, от време на време си позволявам един шницел, покрай Коледа и Нова Година и 1-2 събирания пийвам едно Бейлис. Но бира не пия. Доста странно за човек, който живее в страна, която е изобретила химическата формула на бирата. По разни купони и бирени фестове се наливам с т. нар. Spezi: 1:1 микс между кола и фанта. Върши работа, макар, че след като приятелите ти гавърнат четвъртата бира, почват да те питат що не пиеш бира редом с тях… Свиква се. В края на краищата все някой трябва да закара пияните приятелчета в къщи…

4. В даскало все ме биеха…
Като дете бях хърба. Освиенцим, братче! От по-големите класове все ме биеха и обиждаха. Но аз си бях непукист. Имаше две бандитчета от махалата, които ме пресрещаха след училище и ме биеха профилактично. Като капак на всичко ходех на училище с две мои съученички, които ми бяха и съседки, затова двамата биячи ми викаха, че съм бил „женкар“. Хм, явно двамцата не знаеха точното значение на думата. Е, аз също, леко се засягах, но не ми пукаше много-много. Една от моите съученички ми предложи да намери хора да им скръцнат със зъби и да им шлевнат по два шамара, но аз й „отказах учтиво“, нали така ме бяха възпитали („О, много ти благодаря, но няма нужда!“). Мина време и двамата нещастници умряха. И двамата от свръхдоза. Пишеше ги по вестниците, бяха разлепили некролози… Години по-късно започнах да тренирам плуване, после водна топка, и хърбата, дето я налагаха, вече я нямаше. Сега съм поразвалил малко формата, но се работи по въпроса… :)

5. Скаран съм с музикалните инструменти
На нищо не мога да свиря! Един познат не научи да кльоцам с един пръст на пиано първите ноти от „Мила моя мамо“ и това беше. Ноти не мога да чета. Четвъртинки, осминки… Абсурд! Нищо! Не знам как се държи китара, не мога да пея вярно, с триолата можех нощем от терасата да разлая кварталните песове около блока…

6. Научих немски перфектно за три месеца…
Беше мега-зор, сериозно! Първите дни разбирах само запетайките в учебника по литература за осми клас. Дадоха ни още първия ден за домашно 8 листа литературен текст, за другия ден. Съучениците прочетоха разказа в междучасията. Ха, де! Прибрах се в къщи, седнах от 13 часа до 3 сутринта, извадих думите и ги научих… После бях като Трендафилка Немска на курс по френски за напреднали. :)

7. Обичам/мразя България
Хм, как е на български lovehate? ;) Но така, де. Хем мразя, хем обичам България. Доста трудно за описване чувство. Следиш с интерес новите неща, които се случват в държавата, дето си се родил, но се ядосваш за дреболии, или гледаш на нови неща със скептични чувства, опарен от предишни случки. Мразя 20-те минути с 284 от летището до Плиска, обичам двата часа от София до Враца.

8. Имах щастливо детство със страхотни приятели…
С някои от тях все още си подържаме връзка. Играехме до късно, правехме пакости и простотии, но ни беше гот. Караха ни се, биеха ни (тогава думите „Агенция за закрила на детето“ биха предизвикали смях у бащата на Ицето, който слизаше в 23 ч. да прибере от площадката отрочето си с думите „Абе аз колко пъти ще ти викам, бе…“). Беше ни гот! С удоволствие си спомням тези мигове, надявам се да ги запазя до последно!

9. С моя най-добър приятел от училище в България сме правили стен-вестник.
Той, запален биолог (сега един от най-добрите стоматолози в България), аз, бидещ дизайнер. Двама петокласници, които са се нахъсали на тема екология. Тогава нямаше блогове, ксерокси, DTP програми за простолюдието, затова стен-вестника (в-к Екология) беше правен на ръка: събирахме се у тях, той пускаше пре-пре-презаписвана касетка с техно-музика на касетофона и под звуците на разтегления и шипящ глас на Dr. Alban се съставяше стен-вестника. Залепяхме няколко А4 листа един под друг, като тапет, и запълвахме белите полéта с ценно съдържание. След това го залепяхме на видно място из Пробива (главната пешеходна зона) във Враца. Имахме и „списание“, също правено на ръка, което се предаваше от чин на чин из класа. Всъщност това беше първият ми блог!

10. Обвинявали са ме погрешно за евентуалното убийство на малко котенце.
Тъпо стечение на обстоятелствата. Едно от котенцата на кварталната котка на блока влиза през незатворената врата в нашия вход. Явно подплашено, почва да се качва нагоре. Стига до последния етаж, където прозорците на входа са тип тавански и доста ниски. Качва се на перваза, духва вятър, знам ли, и котето полита от петия етаж. Моя милост, дете на 10 години, броени секунди след случилото се, нищо неподозиращ, поглежда през въпросния прозорец, за да види дали приятелите вече са на линия зад блока. Погледнато отстрани това трябва да изглежда много странно. В този момент съседката на петия етаж е на терасата, видяла е падащото котенце, вижда и мене, как зяпам ухилен през прозореца и ми крещи „Какво направи???“ Аз, разбира се, мигам на парцали. Една моя комшийка, връстничка, тъпа селянка от отсрещния блок, с която се нямахме хич, разбрала за разправията и решава да стане „свидетел“, тържествено обявява, че ме е видяла, как съм хвърлил котето през прозореца. Аз, който обича животните? Мислех, че е някаква глупава шега. Цялата тая история много ме разочарова, защото не очаквах, че хората предпочитат да вярват в лошите неща, лъжите, отколкото в истината… Котето оживя по чудо, защото го видях да се върти покрай майка си същата вечер. Но никой не ми повярва. На другия ден и котката, и котенцата ги нямаше…

11. Бонус: не обичам да се возя на увеселителни атракциони.
Не ме е страх кой знае колко, но не обичам да ме лашкат безсмислено наляво-надясно-нагоре-надлоу-напред-назад. Не ми доставя удоволствие. Пó ме е страх от евентуално враждебно настроения стомах на съседа по седалка… ;)

Предавам щафетата на Bulgariana (gerne auf Deutsch!), Емо и Сънчо. Но всеки, който чете това, да се чувства поканен! :)

Преди една година решихме да направим бърз ремонт на прозорците. Тоест да ги сменим. Изцяло. Старите бяха толкова олющени и морално остаряли, че въобще никаква работа не вършеха вече: нито като изолатор от шум, дъжд, сняг, студ, птици и среднощните викове на пияни минувачи, нито като арт елемент. Дори и от археологическия музей на два пъти звъняха и питаха кога ще могат да минат и да си ги вземат. Втория път дори бяха доста настоятелни, заплашиха ни със съд, понеже не сме имали право да държим реликви в частен дом…

Фирмата-отговорник ангажира някакво момче с „крътеньето“ на старите прозорци. Те обаче с такива дълги болтове бяха вградени в стената, че дори и атомен взрив от Козлодуй нямаше да ги помести (кáмо ли да отвори някои). След лудо боричкане с касите, най-накрая майсторчето ги свали, направи ги на дърва за огрев с едно манарче и ги отнесе нанякъде…

Следващата степен беше поставянето на новите прозорци (както и балконска врата) и измазването на една от стаите. Този път фирмата-отговорник беше със собствени майстори. Но и те горките не бяха в час. Идваха в 8, но до 11 се въртяха и почесваха. В 11 почваха работа, та до 11:50. Следваше „обедно време“: Сядаха на масата, на която до 11:50 стъпваха, за да слагат прозорците и която цялата беше в хоросан, прах и парчета тухли, и обядваха сладко-сладко. Какво му трябва на човек, за да е щастлив? Следобед се продължаваше с майсторенето, а към пет всеки захвърляше чукалата и кой за село, кой за лозе… Пръсваха се като пилци и се изнизваха като „пръдня из гащи“.

Всеки ден ставаше по нещо. Отначало се ядосвахме, но после се подхилвахме и си викахме „Ей, де да бяха тука Господари на Ефира…“

Ден първи: Пишман-майсторите сложиха новите прозорци. Единия, по-смелия, ни привика настрани и казва: „Така, значи, сложихме ги, ама да знаете, че три от тях не могат да се отварят настрани. Но вие ще си ги отваряте само под ъгъл, нали?“ Очаквах Влади Въргала да пъкне я от шкафа за обувки, я от гардероба с думите „Ей, т’ва е скрита камерааа!“ Уви, не стана. Хайде разваляй всичко и отначало!

Ден втори. Докато гузните майстори оправят прозорците, идва бояджия за стаята. Без четка, без кофа, без боя, без знания как се приготвя боя и как се боядисва! Шок! В крайна сметка ние боядисвахме с него и гледахме да не мацне нещо…

Ден трети. Прозорците са сложени и се отварят. Момчетата заслужават Нобелова награда за мир! Единият замазва дупките между касата и стената и ме пита много лежер дали може да си излее остатъка от цимента в тоалетната ни?!?! Мисля шеговито да му кажа „Пич, пробвай през терасата!“, обаче не съм сигурен, дали ще хване намека ми и дали после леля Теменужка отдолу няма да ми иска шпакла, за да си изстърже цимента от белите чаршафи…

Ден четвърти. Масата вече е изчистена и се ползва по предназначение. Е, краката й се клатят, мека е в коленете, но след толкова блъскане наляво-надясно от група потни майстори, дори ме учудва че не иска една цигара „за след това“. Поради липса на скеле, даваме на майстора, който измазва тавана, един наш стар руски телевизор марка „Темп“. Тука отварям една скоба в полза на Хер Фройд: навремето като дете имах пубер-еротичната фантазия как аз заедно с другите дечурлига от блока хвърлям нашия „Темп“ от последния етаж на кооперацията ни, дървеният сандък посреща асфалта със скоростта на звука и става на трески, които идеално могат да се ползват за клечки за зъби, а кинескопът се пръсва на улицата зад блока ни с едно адски мощно, звучно и басово „Бум!“, което разлайва всички песове в махалата. Хлапетата вием от кеф, Кирчо дори се напикава от смях. След това търчим до долу да видим пораженията на целта и колатералните щети. Пътьом се засичаме с баба Митка, която ни вика, че сме щели да убием човек така… А на улицата е като западен Бейрут, Багдад и детската стая на Росен взети заедно! Но винаги тази фантазия бе възпирана от два факта: а) все пак уредът си беше напълно функционален и нашите гледаха „Народна Телевизия“ на него и б) това чудо на техниката ‘61 бе толкова тежко, че се чудехме как е качвано, като в блока няма асансьор. Навярно е градено заедно с блока, през 50-те… И така етаж по етаж, та до нашия. После е ъпгрейдвано на място. Може и да е вкарвано през терасата с вертолет на „Строителни войски“, не знам със сигурност… Та обратно към ремонта. На края на деня телевизорът беше така разкривен, оклепан и оцвакан от майстора с боя, че с право си заслужи стария прякор „Кокошарника“…

В края на краищата бяхме вече с нови прозорци и балконска врата, с един телевизор по-малко (който вместо да избере сигурната смърт, скачайки от прозореца, се остави да бъде разфасован мъчително от група източно-европейски номади зад блока), с широки усмивки и с …питанка над главите ни: „Абе, защо цялата тоалетна чиния е с цимент?“…

„Заставам на стартовия блок. Водата под мен е неподвижна, виждам Т-образните плочки пред мен. Навеждам се и се оттласквам с все сила. Бухвам се във водата и усещам как този елемент минава покрай мен с висока скорост. Опитвам се да я запазя с ритмични движения на краката в стил „делфин“. Усещам, че вече наближавам повърхността на водата. Протягам едната ръка и загребвам напред мощно, придърпвам после с другата ръка. Вдишвам настрани и издишвам под водата. Мощната въздушна струя ме бие в гърдите. Пак загребвам, четири, пет, шест, седем, осем… другото „Т“ се задава, последно загребване, вдишване, следва салто с отблъскване… Плочките под мен бързо изчезват в долната част на полезрението ми. И пак едно, две, три, четири, пет, шест… салто… И отново. И отново. Водата минава покрай мен, чувствам се почти като болид в някоя изпитателна камера за аеродинамика :-) Но за друго не мога да мисля, освен за дължините, които правя. Глупостите от всекидневието явно още стоят на стартовия блок и не смеят да скочат. Така е, като не могат да плуват!“