Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Ето и моите що-годе истории:

1. Мразя уестърни!
Изключително тъпи са ми филмите за прашливи пичове, които яздят нонстоп, гледат с присвити очи, смърдят на конски фъшкии, разнасят правосъдие и плесници наляво-надясно и ръсят неща от рода на „Господ прощава, но Джанго – не!“

2. Чел съм много малко българска литература…
Тъй като напуснах България в „разцвета на пубертета“ си, не съм имал необходимата възможност да прочета редица български автори. Например Атанас Далчев и „Железния светилник“ съм го чувал само из медиите около кандидат-студентските изпити.

3. Не пия алкохол и не съм фен на свинското…
Сега преди да ме обявят грешно за някакъв „ислямист“, да добавя, че просто свинското не е толкоз полезно. Е, от време на време си позволявам един шницел, покрай Коледа и Нова Година и 1-2 събирания пийвам едно Бейлис. Но бира не пия. Доста странно за човек, който живее в страна, която е изобретила химическата формула на бирата. По разни купони и бирени фестове се наливам с т. нар. Spezi: 1:1 микс между кола и фанта. Върши работа, макар, че след като приятелите ти гавърнат четвъртата бира, почват да те питат що не пиеш бира редом с тях… Свиква се. В края на краищата все някой трябва да закара пияните приятелчета в къщи…

4. В даскало все ме биеха…
Като дете бях хърба. Освиенцим, братче! От по-големите класове все ме биеха и обиждаха. Но аз си бях непукист. Имаше две бандитчета от махалата, които ме пресрещаха след училище и ме биеха профилактично. Като капак на всичко ходех на училище с две мои съученички, които ми бяха и съседки, затова двамата биячи ми викаха, че съм бил „женкар“. Хм, явно двамцата не знаеха точното значение на думата. Е, аз също, леко се засягах, но не ми пукаше много-много. Една от моите съученички ми предложи да намери хора да им скръцнат със зъби и да им шлевнат по два шамара, но аз й „отказах учтиво“, нали така ме бяха възпитали („О, много ти благодаря, но няма нужда!“). Мина време и двамата нещастници умряха. И двамата от свръхдоза. Пишеше ги по вестниците, бяха разлепили некролози… Години по-късно започнах да тренирам плуване, после водна топка, и хърбата, дето я налагаха, вече я нямаше. Сега съм поразвалил малко формата, но се работи по въпроса… :)

5. Скаран съм с музикалните инструменти
На нищо не мога да свиря! Един познат не научи да кльоцам с един пръст на пиано първите ноти от „Мила моя мамо“ и това беше. Ноти не мога да чета. Четвъртинки, осминки… Абсурд! Нищо! Не знам как се държи китара, не мога да пея вярно, с триолата можех нощем от терасата да разлая кварталните песове около блока…

6. Научих немски перфектно за три месеца…
Беше мега-зор, сериозно! Първите дни разбирах само запетайките в учебника по литература за осми клас. Дадоха ни още първия ден за домашно 8 листа литературен текст, за другия ден. Съучениците прочетоха разказа в междучасията. Ха, де! Прибрах се в къщи, седнах от 13 часа до 3 сутринта, извадих думите и ги научих… После бях като Трендафилка Немска на курс по френски за напреднали. :)

7. Обичам/мразя България
Хм, как е на български lovehate? ;) Но така, де. Хем мразя, хем обичам България. Доста трудно за описване чувство. Следиш с интерес новите неща, които се случват в държавата, дето си се родил, но се ядосваш за дреболии, или гледаш на нови неща със скептични чувства, опарен от предишни случки. Мразя 20-те минути с 284 от летището до Плиска, обичам двата часа от София до Враца.

8. Имах щастливо детство със страхотни приятели…
С някои от тях все още си подържаме връзка. Играехме до късно, правехме пакости и простотии, но ни беше гот. Караха ни се, биеха ни (тогава думите „Агенция за закрила на детето“ биха предизвикали смях у бащата на Ицето, който слизаше в 23 ч. да прибере от площадката отрочето си с думите „Абе аз колко пъти ще ти викам, бе…“). Беше ни гот! С удоволствие си спомням тези мигове, надявам се да ги запазя до последно!

9. С моя най-добър приятел от училище в България сме правили стен-вестник.
Той, запален биолог (сега един от най-добрите стоматолози в България), аз, бидещ дизайнер. Двама петокласници, които са се нахъсали на тема екология. Тогава нямаше блогове, ксерокси, DTP програми за простолюдието, затова стен-вестника (в-к Екология) беше правен на ръка: събирахме се у тях, той пускаше пре-пре-презаписвана касетка с техно-музика на касетофона и под звуците на разтегления и шипящ глас на Dr. Alban се съставяше стен-вестника. Залепяхме няколко А4 листа един под друг, като тапет, и запълвахме белите полéта с ценно съдържание. След това го залепяхме на видно място из Пробива (главната пешеходна зона) във Враца. Имахме и „списание“, също правено на ръка, което се предаваше от чин на чин из класа. Всъщност това беше първият ми блог!

10. Обвинявали са ме погрешно за евентуалното убийство на малко котенце.
Тъпо стечение на обстоятелствата. Едно от котенцата на кварталната котка на блока влиза през незатворената врата в нашия вход. Явно подплашено, почва да се качва нагоре. Стига до последния етаж, където прозорците на входа са тип тавански и доста ниски. Качва се на перваза, духва вятър, знам ли, и котето полита от петия етаж. Моя милост, дете на 10 години, броени секунди след случилото се, нищо неподозиращ, поглежда през въпросния прозорец, за да види дали приятелите вече са на линия зад блока. Погледнато отстрани това трябва да изглежда много странно. В този момент съседката на петия етаж е на терасата, видяла е падащото котенце, вижда и мене, как зяпам ухилен през прозореца и ми крещи „Какво направи???“ Аз, разбира се, мигам на парцали. Една моя комшийка, връстничка, тъпа селянка от отсрещния блок, с която се нямахме хич, разбрала за разправията и решава да стане „свидетел“, тържествено обявява, че ме е видяла, как съм хвърлил котето през прозореца. Аз, който обича животните? Мислех, че е някаква глупава шега. Цялата тая история много ме разочарова, защото не очаквах, че хората предпочитат да вярват в лошите неща, лъжите, отколкото в истината… Котето оживя по чудо, защото го видях да се върти покрай майка си същата вечер. Но никой не ми повярва. На другия ден и котката, и котенцата ги нямаше…

11. Бонус: не обичам да се возя на увеселителни атракциони.
Не ме е страх кой знае колко, но не обичам да ме лашкат безсмислено наляво-надясно-нагоре-надлоу-напред-назад. Не ми доставя удоволствие. Пó ме е страх от евентуално враждебно настроения стомах на съседа по седалка… ;)

Предавам щафетата на Bulgariana (gerne auf Deutsch!), Емо и Сънчо. Но всеки, който чете това, да се чувства поканен! :)

Ами имам аз една класация. Air-transportation-wise. Класация на различните ми полети: най-удобният, с най-красивите стюардеси, най-турбулентният, най-екстравагантният, най-дългият, най-късият…

Та промяната бе в категория „най-турбулентен полет“: Турбуленциите при излитане от София бяха толкова силни, че целия Airbus A320 се тресеше, имаше дори пищящи. Като капак на всичко влязохме и в завой на запад. Допреди това място в класацията си деляха два полета: София-Прага в т. нар. holding pattern (надупчена от въздушни ями) над чешката столица с CSA, и Будапеща-Мюнхен с Augsburg Airways и техния витлов Dash 8-400, където турбуленциите бяха толкова силни, че трябваше да държа доматения и портокаловия сок във въздуха в продължение на няколко минути, за да не бъда олян от главата до петите…

Турбуленциите над София бяха толкова силни, че майка ми, която летяла същата сутрин и попаднала в същите атмосферни условия, си рекла: „Тé т’ва беше! Адио, Рио!“. Крилата на швейцарския Airbus се огъваха като ламаринения покрив на паянтова будка за вестници на Попа при силен вятър:

Най-отвесното излитане бе с Австрийски Авиолинии. Мюнхен-Виена с един A319 на име „Сараево“. Командирът дори лично излезе в салона при пътниците преди запуска на двигателите, за да се представи и да им пожелае приятен полет. Имахме леко закъснение и трябваше бързо да се набере височина. Дори си рекох, дали пък австрийците не са тунинговали тоя А319, за да може да се качва така? Да не са му лепнали и едни яки джанти, готини калници и диодчета по чистачките… ;)

А най-краткият международен полет, полетът с най-красивите стюардеси и полетът с най-свежия командир бе между Мюнхен и Залцбург, на път за Дъблин, с ирландските Aer Lingus и техния почти празен зелен А320. Сто и двадесетте километра въздушна линия ги изминахме на 4 км височина за около 15 минути. Service разбира се нямаше. А Залцбург е като Враца, само дето планините са по-високи. ;)

В Залцбург се качи цяло училище, достигнахме MTOW-то (=maximum take-off weight) и не получихме clearance за излитане посока планините. Сигурно се питате: „Кой идиот е построил летище срещу планини?“ Но всъщност има специфични процедури. Излитането срещу планините с толкоз народ и багаж на борда не е проблем, но в случай на авария по време на издигането, например единият двигател откаже (не дай си Боже и двата, случвало се е), по възможност цял. А това е трудно, когато на 30 метра под тебе са острите зъбери на Алпите… ;) Командирът беше много cool в това отношение и съобщи:

Hi, folks!
We are awaiting clearane for takeoff permission by the authorities in Dublin, our Airbus engineers are calculating if we’re able to take off to the south, but as you know airplane and mountains don’t mix quite well. :)

Е, излетяхме след час в обратната посока, след като се появи безветрие. :)

Най-екстравагантният ми полет беше с Wizz Air по рейс София-Варна, на който имаше… годеж! Минути след излитането момчето, което седеше на първия ред, изчезна в кокпита. След няколко минути старшата стюардеса попита дали има една Мария на борда. Беше момичето на първия ред. Тогава младежът излезе от кокпита, хвана микрофона на интеркома и пожела на момичето честит рожден ден, след което допълни с въпроса, дали тя иска да се омъжи за него. Екипажът „случайно“ намери бутилка шампанско, а командирът излезе с букет рози! И това на 10 км височина. Желая на Георги и Мария всичко най-добро, на тях им пратих вече снимките… :)

На път съм да измисля нови категории. Ако имате предложения, пишете!

Привет.
Скъпи една страна, се натъкнах на вашия профил за този запознанства site.I дойде тук, за да търсите Soulmate ми, името ми е emelia аз съм една млада дама, скъпа е много интересно да ви разкажа за себе си, тъй като съм тона някога сте виждали преди . Междувременно възраст или разстояние Цвят Религията няма абсолютно нищо с добре връзката! . приятелски душа да мина. Аз. Аз ще бъда много щастлив.
моля ми отговори чрез този имейл адрес (emeliababy4ulove@yahoo.com) за повече за мен
Моята снимка ще даде на вас.
Аз ще се чака!
Emelia

Отначало помислих, че това е съобщение от леля Севда* (използвала псевдонима Emelia), бившата магазинерка от плод и зеленчук край нас, поне стилът й на писане/говорене съвпадаше 99% с по-горното: Едно такова накъсано, несвързано, човек като събеседник само се усмихваше неловко с огромна питанка на челото. Но после се запитах откъде пък леля Севда ще има интернет и акаунт в този сайт. Та тя дори нямаше и сносен мобилен телефон! Нейния ДжиЕсЕм беше по-скоро ютия с антена, от онези първите вълни, купен от магазин седма употреба (вървеше със специално разрешително от Министерство за ядрен контрол и радиация, а зарядното го доставяха в отделен кашон). Дето всеки път като седнеш някъде, антената те ръчваше в бъбреците, напомняйки ти, че си железен пич, че си Iron Man, че си пича с ютията… С отвратително звънене, силно и дразнещо, дори клиентите в магазина мислеха, че някаква авто-аларма пак е писнала без причина, а дядо Павел*, който винаги си седеше кротко на стълбите пред магазина й и недочуваше, почваше да псува „простака с колáта“ и всъщност всички и всичко подред…

Но версията леля Севда да ми пише, отпада. Може би беше нейната дъщеря, Румиту*? Все пак беше младо момиче, което разбираше що-годе от регистрации в social network-и и прекарваше цели часове там в попълване на тестове, теглене на късметчета, побутвания, потупвания, попипвания… Разбираше и от ДжиЕсЕми, особено от фото функциите им. Като се прибере от училище, надуваше Камелия на двуватовите active-колонки на компа (на тях, горките, им идеше да се изстрелят от шестия етаж през прозореца, та в сигурната смърт, ама нейсе: пуст кабел!), слагаше си слънчевите очила-менте на D&G тип „животоспасяващият скафандър на мухата Це-Це“, купени миналата година от „бутика“ на D&G в Слънчев Бряг за 12 лв., покриваше 80% от лицето си с тях и почваше да прави муцунки, снимайки се изкосо отгоре с мобилния си телефон… След това ги поокрасяваше с разни кичозни glitter-плъгини, дето „много си ги lov-каше“ и ги качваше онлайн, придружени с разни целомъдрени цитати от чалга-песни и cheesy lines от т. нар. „СМС-чета за стръв“ („Баща ти трябва да е крадец, защото като си се родила, е откраднал всичките звезди от небето и ги е сложил в твоите очи!“ или пък „Ти си моят ангел-хранител, заради теб бих глътнала шест тухли-четворки, две наковални и ръждясало менгеме, и бих скочила в Марианската падина с главата надолу, но знам, че ти ще ме спасиш!“).

Ама не можеше да е тя! В писмото имаше високопарни думи на латиница, които липсваха в речника на Румиту. А той се състоеше от: qko, nekaf mn gotin pi4, vliubeni salzi (които аз до последно мислех за „влюбени зáлци“ и така и не проумявах, как Графа може да си кръсти песен така, ама после си казах, че любовта минава през стомаха, така че може, що не!) и т. н.

Така и не разбрах от кого е това съобщение. Псевдонимът нищо не ми говореше, освен асоциации с Амелия Ърхарт, но тя няма да седне да се занимава с такива неща. Може би беше мъж (вж. „аз ще бъда много щастлив„), който страда от полова идентичност. Чичо Цветан*, мъжът на леля Севда? На него единственият му проблем, свързан с идентичност, бе да успее да идентифицира навреме „бутилката с пиеньето“ от „бутилката с белина“ в шкафа под мивката…

Мистерията около това писмо си остава забулена и непрогледна. Като кашмирен шал-менте на Бърбери за 6 лева от битака…

* имената са измислени.
Всички прилики с действителни лица и места може да са случайни. ;)

Доколкото си спомням, първото докосване на видео-касета изживях някъде към началото на деветдесетте, далече от DVD, торенти, стрийминг & Сие. Срещу нас имаше един гараж, който беше всъщност видеотека. На вратата имаше от онези пластмасови висящи ресни. Ленти, които пречеха на мухите да влизат, сякаш беше вход на месарски магазин. Но след като човек виждаше колко голи месища имаше по етажерките, разбираше връзката с мухите. В мижавото гаражче на площ от 3-4 кв. м. и миришещо на мухъл, цигари и пот бяха наредени по рафтовете касети без обложки, само с номерация. От един мазен каталог си избираш какъв филм искаш и каката ти го даваше. За „депозит“ моите приятели, които имаха видео, оставяха я паспорта на сестра си, я на баща си. Аз за съжаление не бях богоизбран, нямах видеоапарат и затова гледах у другите. Но понеже бях с вкус, а бях и киноман, другите ме викаха да им избирам филми. Аз се превъплащавах в ролята на Франсоа Трюфо, оставяхме един-два паспорта в подпиканото гаражче, нарамвахме торбата с касетите и отивахме у приятел да гледаме. Взимахме си най-вече екшън филми, за друго не можех да убедя съзрителите си. Качеството беше плачевно, лентата беше на места разтеглена като конец, картината отчасти с такъв снеговалеж, че и на Мусала не са виждали такъв, а дублажите бяха най-вече от един човек, явно правени симултанно. Чичéто така говореше, сякаш оса го бе ухапала по джуката, а и току-що се беше скарал с гаджето си. Той дублираше мъже, жени, деца, кучета, котки, табели…

Поради безличността на касетите, без обложка и кутия, веднъж се случи така, че на един рожден ден вместо две касети Луи дьо Фюнес аха да изгледаме две касети порно! Всъщност лошото качество  и метеорологичните условия, т.е. снеговалежа, затрудниха гледането и на петата минута се отказахме… Но си представете сценката: Десет хлапета „маат“ сандвичи с лютеница „Хорце“ и шпек салам, наливат се с швепс и гледат как две какички се чекнат като гимнастички в снежна буря…

След доста време и аз се сдобих с модерен апарат и ходех да си изимам филми. On-the-fly „рецензиите“ на жената във видеотеката бяха отчасти в помощ: „и там стаа некфо мазало“, „и тия там нещо се сцепват яко“ но и „тоя е некъф ебати звера, ти казвам“ описваха в кратце за какво ставаше дума и спонтанно решавах какво да взема и какво не, разбира се реципрочно на идеите на „съветничката“…

В Германия първата видеотека, която посетих, беше меко казано коптор! Цигарен дим навсякъде, стотици касети на малко място, касети с разпищолили се цицорани до касети с детски анимационни филмчета… Грозотия!

Вторият видео-клуб имаше по-голям избор, беше чист, но с… два входа. Единият за хора над 18, който минаваше през море от сибирски гимнастички (вж. по-горе) и един, който се водеше главен, но беше някак си скрит. Отне ми две седмици да го намеря!

Третата видеотека беше може би най-добрата, която съм посещавал досега! Тя е част от веригата, носеща интересното име Filmgalerie 451. Имат много богат избор и най-вече доста касети със стари филми, които не са изкарвани на диск. Освен известните blockbuster-и ще намерите и стари, чуждестранни и по-специални редки филми. Самата видеотека бе много уютна, момичето, работещо там, имаше една немска овчарка, въргаляща се по цял ден между рафтовете…

Бил съм клиент и на vidirent. Те даваха филми под наем в индустриални количества! Две седмици след release датата на определен филм, 75% от DVD-тата му се разпродаваха на половин цена: Що дискове съм купувал оттам… Работеха до полунощ, което беше супер. А и момичето там имаше добър филмов вкус!

В крайна сметка реших, че ще е по-удобно, а и по-евтино да ми доставят филмите в къщи, а не да се разкарвам до далечни видеотеки и да се вайкам за изчерпани филми.

Aaaaand… action!

При мен нещата с писането почнаха още в училище, когато бях някъде 6-7-ми клас. Караха ни да правим сбити и подробни преразкази в час по български език и литература. Подробните хич не ми се отдаваха, понеже не исках да запомням скучните детайли („Давай през нивата, по същество!“), а и после ме домързяваше да напиша цялата тая история на лист хартия… Досущ като Сънчо с неговата „Работа в к.“ При сбитите преразкази бях цар! Ако по онова време имаше SMS-и и туитър, можех да ги публикувам в реално време нейде си. Общо взето преразказите ми изглеждаха така:

„Търсейки бялата лястовица с целебните свойства, семейството на болно момиче бива упътено от местния овчар да вървят с каруцата си „все по жицата“, въпреки, че селянинът е убеден, че те няма да немерят лек.“ Точка.

Няма ала, няма бала. Всичко е ясно и точно. Без флинтифлюшки и т.н.

За зла участ дойдоха кандидат-гимназиалните изпити (и времето след това), където за отрицателно време човек трябваше да изпише 2-3 литра мастило по зададена тема. Мързеше ме да пиша, а главата ми беше пълна с идеи, повечето доста хубави. Мисълта ми течеше доста rough докато пишех, но по време на писането минаваше през един вид spell & bullshit check в главата ми в реално време, и от грубите думи и изрази ставаха красноречиви и изпипани пасажи, чак госпожата по литература избърсваше скришом някоя друга сълза от умиление. Последните минути преди предаване най-много мразех. Искаше ми се толкова много да напиша, а имах толкова малко време на разположение… Тогава пишех бързо и грозно, заболяваше ме китката, почеркът ми по-скоро мязаше на велотренажорна електрокардиограма на наркоман в клинична смърт, а в главата ми се получаваше overflow от идиотски заключения в стил brainstorming, които отчасти недоизгладени, се приземяваха на листа хартия пред мен. Като например:

„Прометей знаел, че боговете ще му е*ат мамата заради оная работа с огъня, ама нéма начин, братче!“

или пък

„На баба Илийца й идело да шибне два на калугера, но знаела, че бунтовничето в гората се сцепва от чакане.“

В крайна сметка успявах да форматирам заключенията на такива, приемливи за учителските очи и уши. Получаваха се красиви разсъждения, да не вярва човек!

Години след това вече завърших, започнах следване и не се занимавах с писането на разсъждения и анализи. А ми липсваше! Исках да пиша за неща, които аз харесвам, които мен влечат, а не по зададена тема или тема, която (в момента) не ме интересува. Зачетох се по други блогове. Единият беше блога на Еленко. Имаше семпъл дизайн, интерсни теми, а и у дома ни предстоеше пренареждане на паркета, и исках в подходящия момент да питам Еленко кой майстор е подреждал неговия… ;) На него му бях пращал и мои снимки от Залцбург и Инсбрук, които той тъй любезно публикува. След това се замислих, че всъщност и аз мога да си направя собствен блог. Ей така, без да гоня някаква цел, click-ове, статистики…Да си имам мое виртуално парцелче, където да „творя“. В най-лошия случай само бота на Гугъл щеше да ме чете…

И така си направих първия блог. Харесвах да споделям информацията с други хора, да си събирам мислите на едно място, обичах да се образува малка дискусия, харесваше ми и факта, че поне един човек се е замислил над поста ми или поне се е посмял и така денят му е станал по-лек… Техничарската част също беше предизвикателство: CSS-и, скриптове, плъгини… А и просто обичам да млатя по клавишите на клавиатурата, не обичам например да говоря по телефона. Докато пиша, ми тече някаква мисъл, нишка. Съсредоточавам се и действам. Не винаги се получава, но все по-често, както се казва в една реклама.

Този блог, който в момента четете, е може би нещо като лична карта, документ за самоличност, който обаче не се „разчита“ за 5-10 секунди, като на летището, а постоянно, с всеки публикуван пост и всяка качена снимка. Избрах си домейна, защото според мен един блог е място за философстване (било то като диалог между автора и посетителите или като вътрешен монолог у всеки читател), иначе щеше да си е обикновен сайт, без коментари и възможности за двустранна комуникация.

Айде стига толкова, че ме заболя китката… ;)

Прехвърлям топката на Гергана Костадинова, Атанас Боев (Сънчо), Емил Дюлгеров и Илия Максимов! Успех!

Но как почна „квартирната одисея“?

Приеха ме да следвам далече от дома, в един западноевропейски град, и се захванах да си търся апартамент, квартира или нещо, което може да ме подслони в идните четири години, без да ми се срути на главата. В началото попаднах на една страхотна къща. Намираше се на върха на един хълм, със страхотен изглед към града. Имаше си всичко, прилични стаи, безплатен интернет, широка гостна… И наемът на месец беше към 70 евро! Направо low-cost! Момчето, отговорно за настаняванията, ми показа къщата, разведе ме, дори ми се похвали, че всички в къщата тренирали фехтовка. Показа ми и залата за тренировки, грабна една шпага и почна да се дуелира яростно с невидимия враг… После добави, че човек може да се нарани, но това е нещо нормално… Ъ? Нещо не доразбрах за какво става дума… Момчето обаче самó си обясни, че това е братство. Фратърнити. Като онези, американските, Каппа Делта Грънци, дето имат тайни ритуали и унижават новодошлите. Разбира се, наема на къщата явно се поемаше от организацията братството, както и допълнителните разходи, затова и самият наем беше толкова нисък! А колкото до фехтовката: може би това беше начина да те дамгосат, след като са те приели в братството…

Отказах се. Никога не съм бил в братство, а и не желая. Твърде spooky ми беше… Не знаех накъде може да тръгне такова нещо. Пък и къща на върха на хълма??? Представям си как влача дисагите с покупките от Penny Markt пеша нагоре в проливен дъжд,силен вятър и поледица…

В крайна сметка намерих една стая към едно т. нар. WG (Wohngemeinschaft): Квартира, няколко души си делят баня, тоалетна, входна врата… Стаичката беше малка, но уютна, на последния етаж. Хазяйката беше едно много любопитно бабé, което имаше ключовете към всички стаи. Постоянно ме разпитваше от къде съм, къде отивам, няма ли да ми е студено, напазарувал ли съм си вече… Беше тъй „добра“ да влиза в стаята ми когато ме нямаше и да оставя кореспонденцията ми на бюрото. Слава Богу неразпечатана. Имах чувството, че докато ме нямаше за няколко дни. влизаше тайно в стаята ми, изсипваше всичките ми дрехи на пода, почваше да се валя в тях, грухтейки от кеф, след което си ги прибираше на място и заключваше вратата отвън, все едно нищо не бе станало…:)

Моите съседи бяха може би най-странните хора, с/до които съм живял. И до ден днешен не разбрах как се казват, почти не се засичахме с тях, но за това по-долу.

Съседът от дясно беше някакъв много странен задочен ученик: По цял ден седеше в стаята си, слушаше музика на компютъра си на големите си мощни слушалки и обичаше да попейва: С пълно гърло. А тогава всички пеем сякаш сме Шер, Мадона, Гънс Енд Роузез, Слави Трифонов и оркестър Кристал взети заедно! Единствената ми среща с него беше, когато почука по никое време на вратата ми с думите: „Дай да ползвам принтера ти!“

Съседът „у лево“ беше човек, с когото никой не би пожелал да има взимане-даване. Беше един дребничък италианец, търсещ повод за разправии, който 27 дни от месеца го нямаше. Супер, бихте казали сега, а? Да, ама не! Този човек имаше навика да си навива настолния часовник да звъни в 5 сутринта, събуждаше се в 4 и излизаше в 4.50, забравяйки да изключи алармата на скапаната солница. Тя, разбира се, пищеше всеки ден от онези тъй блянувани 27 дни. По два пъти на ден. В 5 сутрин и в 5 следобяд! По около 45 минути, докато тъпата пружина благоволеше да скокне на следващото деление… А през четирите дни, когато си беше в стаята, обичаше да гледа телевизия до 8-9 сутринта (скучни полит-дебати, където политици се надвикват и псуват), като към два и нещо той вече спеше пред телевизора като къпан…

Срещу италианеца живееше първоначално едно турско семейство (говорим за стая 15 кв. м.). Когато излизаха, мъжът чакаше отвън жената да се преоблече. Предполагам, че в момента, в който тя разпереше ръце, за да си облече дрехите, в стаéто нямаше място и единия трябваше да излезе, за да не се образува вакуум, не дай си Боже дори черна дупка, която да погълне тях, улицата и въобще целия град! Та човечеца чакаше кротко навън в коридора, докато ханъмата стане готова. Ако тя закъсняваше, той отваряше плахо вратата, само 3-4 милиметра, провираше си устните през процепа и й казваше мазно-мазно „Люлююю, люлююю!“ което на турски сигурно означаваше „Хайде, миличка“. Може пък да беше нещо друго, но това беше единственото нещо, което турчинът можеше да възпроизведе, след като устните му бяха затиснати между касата и вратата…

След година-две на двамата турци явно им писна да се прескачат денонощно и се изнесоха. На тяхно място дойде един чернокож. Сто и двайсет-процентово клише на рапър: накити, дрехи, шапчица, походка… Водеше в 15 кв. метровата си стая мацета всяка вечер. Отначало мислех, прибирайки се една нощ от работа, че пъшканията идват от някой порно филм: Явно пича иска да „разлаби нервата“. Но след като една от героините отвори вратата и притича покрай мен дибидюс гола до тоалетната, си рекох, че това ще да е от бонус диска… За зла участ, с чернокожия си делях една пощенска кутия, която преливаше от писма от Агенцията за закрила на детето (Jugendamt), адресирани до него. Когато се разминавах с пощальона на стълбите, той ме изглеждаше на кръв, мислейки си: „Г’лей го тоя! … и я зарязал после!“ Въпреки, че почнах да оставям някои писма пред вратата му (колкото да си освободя място в пощенската кутия!), той не благоволи да си ги прибере. И един ден изчезна. А писмата се трупаха, трупаха…

Човекът до италианеца беше един турчин: всъщност може би най-нормалният от всички. Е, верно, нощем хъркаше, та чак аз го чувах, но беше изключително културен: поздравяваше, усмихваше се. Свиреше на някакъв струнен инструмент, при това доста добре! Имаше навика да си оставя обувките в коридора след дъъълга разходка, но пък за сметка на това нямахме набези от мишки, плъхове и други гризачи…

Четирите години отминаха, аз се изнесох и поех по своя житейски път (баси поетичното клише!). Напуснах града, напуснах съседите си, напуснах лудницата… I’ll miss you, my sweet little freakshow!

Ами направих си блог, не знам накъде ще тръгне това нещо (или по-скоро накъде ще забие), но това е единственият начин да разберем, нали. И като за начален звънец, се присъединявам към инициативата на няколко български блогъри, Аспарух, Х. Добрев, М. Евлогиев и други: Минута на истината! А тя е да отговорите на следните въпроси само с ДА или НЕ, без обяснения. Е, аз лепнах и едни обяснения, макар и скрити, все пак е първи пост, трябва да се раздвижи клавиатурата… Пък вие ще си ги търсите! ;)

***

Били ли сте арестувани? не
… но като деца сме играли игри, които са си били направо криминални! ;)
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? не
Спали ли сте до 5 следобед? да
… че дори до 8 вечерта, бил съм студент, моля ви се!
Изключвали ли са ви от училище? не
… но нашата учителка-британка по английски изключваше училищното PC директно от щепсела! Шат!
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? да
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? не
Уволнявали ли са ви от работа? не
Уволнявали ли сте някого? не
Пели ли сте на караоке? не
Насочвали ли сте оръжие към някого? не
Целували ли сте се под дъжда? не
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? не
Виждали ли сте някой да умира? не
… но един приятел е виждал. Той работи като данъчен! ;)
Играли ли сте на бутилка? не
Пушили ли сте пура? не
Седяли ли сте на покрив? да
… 8 етажа! Дори съм рисувал отсрещната жп гара!
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? не
… но съм скачал в локва с нови обувки! После как гвакат!
Чупили ли сте си кост? не
… но съм се порязвал зверски. Няколко пъти.. Съвет от мен: не скачайте по гръб или по корем в дълбок и непознат сняг! ;)
Бягали ли сте от училище? да
… разбира се! Но даскалът ни пресрещна на другото стълбище :(
Яли ли сте насекоми? не
Ходили ли сте насън? не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? да
… и винаги съм се питал: Ако навляза навътре в морето в тая тъмница и почна да плувам, дали след време ще си ударя главата в някой кораб, акостирал на пристанището в Новоросийск.
Карали ли сте мотоциклет? не
… но съм се возил. На мотоциклета на момиче. Съученичка. Без каска. От училището до физкултурния салон. През целите 500 метра си мислех „Дано не ми се заплетат връзките на раницата в спиците, че ни се е*а майката! А и не би направило добро впечатление пред момичето!“
Късали ли сте с някого? не
… не директно ;)
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? не
Летели ли сте с хеликоптер? не
Бръснали ли сте си главата до голо? не
Скачали ли сте от покрив? да
… но не от оня, където рисувах жп гарата…
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? да
… от смях! Приятно чувство!
Яли ли сте змия? не
Участвали ли сте в протест/демонстрация? не
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? не
Участвали ли сте в банда? да
… като хлапе бях член на махленска банда, водехме битки за „освобождаването“ на една бездомна кучка на име Джина. Мир на праха й! Беше добро куче, макар с лош дъх и бълхи.
Показвали ли са ви по телевизията? да
… по няколко дори!
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? да
… но не спечелих нищо.
Плували ли сте голи? да
…избягвам да плувам с шлифера, оплита ми се в краката, а и не прави добро впечатление. ;)
Правили ли сте шевове на нечия рана? не
Карали ли сте сърф? не
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? да
… и то беше за някаква местна информация. Май имаше пожар наоколо и отровен газ. Но немците бяха търпеливи и не ми затвориха. ;)
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? да
Били ли сте оперирани? не
Тичали ли сте голи на обществено място? да
… плаж нали е обществено място? ;)
Карали ли са ви с линейка в болница? не
… но са ме карали с линейка от централния плаж на Созопол до пързалката! ;)
Губили ли сте съзнание, без да пиете? не
Пикали ли сте в храстите? да
… е, кой не е.
Бягали ли сте от полиция? не
… но милиционери са ми спадали гумите на балканчето (или както дядо ми галено го наричаше „Танкът“). Оттогава не влизам с колело в чакалнята на жп гара (оная, дето я рисувах от покрива!)
Дарявали ли сте кръв? не
… не заради факта с иглите, а заради факта с некадърната студентка по медицина, дето търси 2 часа вена…
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? да
…кофти усещане, когато с металното копче на дънките се докоснете до жицата, докато храните крава с хляб.
Яли ли сте крокодилско месо? не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? да
… отивах на кино с колата. На фазана, който излиташе край пътя, не му стигна тяга и се удари в ръба между покрива и предното стъкло на автомобила. За последно го видях в задното огледало, как „аварира“ в нивата.
Попикавали ли сте се на обществено място? не
… но ще се радвам някой да ме разсмее тъй добре! ;)
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? да
…През 90-те. Хайде сега, 70 ст. входа!
Рисували ли сте графити? не
… но съм бушувал с тебешир. И флумастер. По цокъла на коридора в училище. Пред учител (но без да знам, че той е зад гърба ми и ме наблюдава)
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? не
Слагали ли са ви белезници? не
Вярвате ли в любовта? да
… но аз вярвам, че и България ще се оправи, така че…
Били ли сте се? да
…виж по-горе, кучката Джина. Както и в училище. Но тука въпросът трябва да е: „Били ли са те (яко)?“ Биеха ме с причина и без причина. Но най-вече без. Но не им беше кеф и след половин минута спираха, понеже не се съпротивлявах. ;) А и тогава още не бях открил плуването и водната топка. За тяхно щастие.
Крали ли сте нещо? не
… но технически погледнато да. Забутахме трабанта на един съсед в съседния квартал. Беше яко. Търсеше го към половин час.
Яли ли сте охлюви? не
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? да
… не съм се ощетил. Засега.
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? да
…но по-скоро контролни и класни.
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? да
… с пръчка. Виж раздел „кучката Джина“.
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? да
… като малък трябваше да остана една вечер за няколко часа сам. Толкова бях изплашен, че чак чувах от детската, как чешмата в кухнята капеше. Ако страха се мереше в литри, бих казал… 6 кофи! ;)
Нападало ли ви е куче? да
… една немска овчарка. По ирония на съдбата в джоба ми беше диска на Вангелис „Conquest Of Paradise“. Иначе обичам кучета и то много.
Били ли сте съдени? не