Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Самата улица е била доста позакърпвана с времето, а и също тесничка. Ако караш с над 50 км/ч е доста вероятно да отнесеш някое друго външно огледало на спряла кола или да се шибнеш в някой бордюр, да изгубиш контрола над колата и да се кютнеш в нечий двор, барабар до кучешката колибка и грила! Винаги се ядосвам като минавам по тая улица, защото все се намират идиоти, които паркират по нея и я правят още по-тясна. Та карам си, пред мен се влачи някакъв с неговата кола, теснотия… Ох, някакъв идиот пак паркирал тъпанарски отстрани и прави цялата улица по-тя… ЩРАК! … сна. Червената светкавица се отпечатва на ретината ми, аз мигам на працали, продължавам си и вече си мисля дали ще ме глобят с 50, 100, 2000 евро или с година, две затвор. Строг тъмничен затвор. Може и електрически стол. Ама със зелена енергия, моля! Не искам да идва от атомна централа, а от ВЕЦ или ветрогенератор. Може би пък трябва да купувам ваучери от споменатите суми и да ги диктувам по телефона…

Глобите зависят от това, с колко съм превишил. Улицата беше тясна, за Бога!

След няколко седмици дойде писмото от службите. Два листа. Единият е всъщност нормална (вече автоматично попълнена) бланка за паричния превод. Другият лист е по-интересен, той е двустранно отпечатан. На него с големи букви пише „СПЕШНО!“… Е как няма да е спешно, дойде след няколко седмици… Заглавието на текста гласи „Разпитване на свидетели за извършена Verkehrordnungswidrigkeit“. Единствените мили думи са в началото на писмото: „Уважаеми/а участник/чка в движението…“. Натам следват думи и словосъчетания, които те карат да мислиш постепенно, че заради наказанието ти май наистина са пуснали отново в мрежата някоя от АЕЦ-овете! „за изясняване на…“, „в рамките на воденото разследване ще бъдете разпитан/а като свидетел/ка…“, „отговорния/ата за Verkehrordnungswidrigkeit-а водач/ка“, „извършителят/извършителката“, „данните трябва да отговарят на истината според параграф 57, абзац 1, алинея 1 в закона на…“, „имате право на отказване на даване на показания…“, „Разследването може да продължи да бъде водено, ще бъдат разпитани ваши съседи, колеги на работното място… ако не платите предупредителната глоба от… (моля дръжте се!) 25 евро.“ В зона с ограничение 30 км/ч съм карал с… 42 км/ч!

Ебаси, езикът е, сякаш съм убил новородено бебе с тухла! От упор едва ли не! Представям си как при „разпитване на свидетелите“ всичките ми комшии стоят на тротоара, сочат мене и колата ми и крещят вкупом: „Той хвърли тухлата! Той хвърли тухлата! Той е!!!“ Тълпата иска да ме разкъса, в далечината само дочувам тихо хлипане на някаква разочарована симпатична бабичка, а до нея мъжки дакел лае нервно. Всъщност в писмото пише, че има свидетели! Някакъв си господин Dick е човечецът… В училище сигурно все последен го избирали, когато ритат мач, затова решил да стане „свидетел“. Да уточня, че на немски dick значи „дебел“. На английски знаете какво е… ;) Господин Dick е полицейският служител и шофьорът на цивилната кола, която ме е снимала.

От другата страна на писмото има формуляр за записване на името, адреса, рожденната дата и рожденното място на шофьора, който е карал колата и т.н. Което обаче няма да попълня, понеже извършената работа от мене ще надвиши 25-те евро, които трябва да платя. ;)

Та за какво пиша това цялото нещо: за да кажа, че съществува система, която бачка. Безупречно. Без рушвети, без „и ся к’во правим?“ или „К’ъф си ти, беее?“, без задни мисли… Всеки си плаща глобата. Може да се оспорва разбира се, но ако се докаже вашата вина, плащате си пак, дори може и да е по-висока глобата. Когато са ме засичали с радар, никога не съм се замислял, как да мина системата. Щото съм си виновен. И си плащам глобата. Да, тъпо е, гадно е, щото тия 25 евро мога да ги дам за други неща. Но тия 25 евро отиват директно в хазната на моята община, която ще ги ползва за правене на площадки, за оправяне на улици, за поставяне на знаци, за безплатни курсове по безопасност на пътя за деца и други. Тоест има кръговрат, от който всеки извлича полза.

Та карам си аз за работа с колата. Минавам си покрай разните познати местенца. Бензиностанцията, хлебарницата, оная симпатичната бабичка с мъжкия дакел, който се разхожда зад нея на каишка… След което пътят ми минава по улица с ограничение 30 км/ч. Намалявам на 29 км/ч, махам на дебелия лис чичка с очилцата и след като отминавам цивилната му кола, вдигам на 42 км/ч. Та така до следващото писмо с тухла.

Всъщност забравих да го питам, но предполагам, че става дума за т. нар. chicken pox, т.е. варицелата. Вариолата май измряла с последния моряк на Колумб някъде из големите морета, а морбилито… ами то… се преселило в нечия национална противо-епидемична лаборатория.

Хубавото на варицелата е, че като я пипнете, после 99% сте имунизирани срещу болестта. Кофтито е, че в продължение на една седмица не сте за пред хора. Аз имах „щастието“ моята варицела да я прехвана от системен админ! Беше май четвъртък, админът (външен човек) дойде във фирмата, след няколко часа заедно, хихо-хахо и майтапи, той се връцна и рече: „Айде, аз си тръгвам, че детето в къщи е с шарка!“. Усмивката ми на лицето падна като трикрилен дъбов гардероб, хвърлен с общи усилия от седмия етаж на панелка в жк „Дървеница“, преглътнах един-два пъти и почнах да си fast rewind-вам детството, за да си спомня, дали съм бил ваксиниран някога против тази болест, т.е. дали имам имунитет (не оня депутатския, а другия). Хм, бели полета… още бели полета… бели полета… ооо, я Камелия от пети „б“ клас пак е донесла извинителна бележка от майка си… бели полета…
Петъкът протече нормално, което ме наведе на мисълта, че може би имунната ми система се е само-включила на степен „дизелогрухтер“ и е опаткала всички вируси, бактерии, еуглени, чехълчета, налъмчета в тялото ми и сега съм стерилен като тоалетните на „Новотел“-а на летище Лондон Гетуик.
Но събота сутринта почна с шок: Варицелата явно дебнала уикенда, за да ми го съсипе, вдигайки ми температурата и „поръсвайки“ ме с типичните изривания. Странното бе, че нямах сърбежи (което било нетипично според майка ми, която даваше наставления с нервозна нотка в гласа през ключалката на вратата, за да не се зарази „щото само това сега й липсвало“).
Решаваме все пак да отидем до най-близката клиника за преглед. Аз, милия, все още крепя надежда, че може само да е нещо алергия, що ли… Отиваме до летище Мюнхен, Терминал 1. Там има модерен медицински център. Разбира се, не чакаме, няма опашки. Дежурни са само един спешен лекар и мед. сестра. Всички хирургични зали са в готовност. Обстановката е като в Emergency Room, в очакване на катастрофирал 747 на полосата. Дават ми да попълня бланка, в която декларирам, че не съм терорист и не желая (умишлено) да изпозаразя и затрия цяла Германия с личното си биологично оръжие. Докато попълвам бланката, на носилка докарват полу-приседнал пилот (по-точно First Officer), барабар с униформата и пилотския куфар. Дочух, че при захода над Мюнхен му станало лошо, завило му се свят, командирът поел изцяло управлението, уредил линейка да чака клетия и да го прегледат, приземил самолета и спасил положението.
Идва моят ред. Обяснявам проблема, а спешният лекар се чуди, мае… Сестрата, подпряла се на едно от шкафчетата, вика, че „май е шарка нещо…“. Докторът обаче е категоричен, че не може да е шарка. „Няма сърбежи!“. Майка ми потвърждава през ключалката на манипулационната, че това било нетипично…
В крайна сметка ме препращат към кожно-венерическия инситут в центъра на Мюнхен. Там имало дежурни и знаели. Лекарят ме моли да му се обадя като ме прегледат, за да е в час.
…
Кожно-венерическия институт в Мюнхен го намираме трудно, понеже е на някаква скрита пресечка. За малко да го объркаме с пато-анатомичния факултет: много злокобно място. Отвън е като скромна сграда на някоя фондация, само ръждивата табелка със стар немски шрифт от 44-та година над вратата сочи, че вътре едва ли е филиалът на Дисниленд…
Стигаме до кожно-венерическото. Между другото, мисля, че е тъпа идея да се обединят кожния и венеричесния диспансер. Всеки път като ходи човек на преглед за някаква алергия или проблемна бенка, има чувството, че хората в чакалнята го „гледат под мустак“ и си мислят „Тоя пък коя ли е изчукал…?“ Както и да е. Попълвам пак декларацията, че не нося със себе си биологични оръжия освен евентуална шарка.
Лекарите са двама младоци. Единият е млад преподавател, другият явно прави специализация или е още студент. Обяснявам наново за какво става дума, добавям бързо, че нямам сърбеж и поглеждам инстинктивно към ключалката и разкършвам обстановката с вица, че едва ли е нещо венерическо, щото ако съдим по Венера Милоска, симптомите на венерическите болести трябва да са окапване на двете ръце над лактите. Смеят се. Културни хора.
Ами… шарка е. Windpocken. Дори студентчето ми набутва учебника си под носа, за да ми покаже каква снимка намерил под „шарка“. Хубаво. Нещо лекарства? Ами да се мажа с ето това, то иначе самó си минава. А, да, да избягвам контакт с бременни жени и малки деца, било опасно или неблагоприятно за тях.
Тръгваме си по живо, по здраво. В метрото ме наобикаля някаква група от детската градина. Премествам се. Пътьом бременна жена ми благодари, че съм й отстъпил мястото… Карай.
Точно след седмица шарката премина. Мазилото, което засъхваше като кал, го разкарах. Ключалките се ползваха вече по предназначение. Можех вече да контактувам с бременни деца и малки жени. Пардон, обратното.

Четейки днешните новини, на новинарския портал dnes.bg попаднах на видеото от една пресконференция на ОДП Варна отпреди два дни. Ставаше дума за две 13-годишни момчета от морския град, за които първоначално се смяташе, че са били отвлечени. В последствие се оказа, че са инсценирали отвличането, просто защото искали по тоя отчаян начин да накарат родителите си да им обърнат внимание.

Комисар Димитър Димитров от ОДП Варна, който ръководеше шоуто пресконференцията (и когото може да видите на горния кадър) пускаше лафче след лафче и беше в тъй весело настроение може би не заради факта, че на децата им нямаше нищо, а по-скоро заради факта, че двете „пишлемета“ дигнали на крак толкова много полицаи „за нищо“ и разигравали органите „за глупости“, след което се прибрали, щото били огладнели…

А казвали, че няма нищо по-тежко от душевния глад…

Транзитните – [тран·'зит·ни·те]
Най-често се състоят от майка, баща и две деца (момиче и момче) с наднормено тегло. Тъй като при повечето басейни вратата между съблекалните и плувната зала се отваря само откъм стерилната зона, за да може посетителите да се изкъпят преди да отидат да плуват, единственият начин да се влезе в басейна, е да се мине през душовете. От това се възползват транзитните: бащата, следван плътно от майката и двете хлапета, се прокрадват бързичко през мъжките душове (!) с наведени глави. Бащата, плешив чичка с шкембе, бозави плувки и черен вълнен пуловер води трудния хидро-алпийски преход, майката се е лепнала за него и избягва да поглежда към душовете, където се намират „разни голи перверзници и изчадия на Сатаната“. Прибрала е ръце към тялото си, изглежда, че е затиснала под всяка мишница по един Слаш от Гънс ен Роузес. Дечицата са под абсолютен стрес. Не стига, че им мирише на сапун, нещо, което те виждат на седмицата веднъж-дваж, а и отгоре на това получават по една попържня от майка си да не забавят ход, иначе ще опропастят прехода! След тях те влачат разни чанти, надуваеми дюшеци, възлавници и играчки, и най-важното: непробивама стена от аромат на пот, примесена с миризмата на евтин парфюм! Много евтин! При напускане на басейна, траекторията на „транзитните“ е почти същата, само дето ползват директната врата. Миризмите са по-слаби, понеже част от тях е била поизмита вече в басейна. Те душове не ползват, това е кощунство и разврат в едно!

Нимфоманката / ексхибиционистът – [ним·фо·'ман·ка / екс·хи·би·ци·о·'нист]
Ако под душовете няма кьорав никакъв човек, тези хора ще изберат да се къпят под точно този душ, който (при отворена врата на банята) се вижда от другия край на плувната зала. Статистически погледнато, всеки посетител е потенциален ексхибиционист/нимфоманка поне около 4,68 дни от годината, поради липса на други свободни душове. Спокойно, в такъв случай не попадате в тази категория!

Срамежливкото / Срамежливката [сра·меж·'лив·ко·то / сра·меж·'лив·кa·тa]
Те прекарват времето си в плувния басейн в съотношение 5:50: Плацикат се 5 минути, оглеждайки се плахо, а останалите 50 изкарват клечейки пред вратата на банята, за да издебнат момента, когато под душовете няма никой, след което се опитват да се изкъпят за около 17,32 секунди, преди някой да ги е видял. Най-големият кошмар, който може да им се случи, е ако и двата душа, които са със завеска, са заети (най-вече от други хора от същата порода). Тогава те са принудени да ползват стандартните душове, къпейки се пред хорските очи и техните „критични погледи“ и опитвайки се да преглътнат жестокия срам. Ах, тези 17,32 секунди могат да им се сторят цяяяяла вечност. Говори се, че на тези, на които им се падне нимфоманския душ, трудно преработват пост-травматичния психо-стрес…

Пишман плувците [пиш·'ман плув·'ци·те]
Те са сложни. Задължително с knee-long бански, както и с плувна шапка (макар и някои да са плешиви!?!) и т. нар. seal очила: Плувни очила, предназначени за триатлон, големи колкото Пазарджик, ползвани от пишман-плувците. Това е като iPhone, ползван на гарата в Елисейна… Носят си какви ли не джаджи за тренировка, pullkick-ове, paddles, дъски, дрелки, телескопични стълби, таймер, стенен часовник с кукувичка, бутилка с вода (някои и бутилка с вино, за да „прелеят“ после)… След 100 метра „кроул“ (т.е. „замахвам напреде с едната ръка, после с другата някак си“) са толкова жабясали и изморени, че продължават да плуват до края на „тренировката“ или по гръб, замахвайки с двете ръце едновременно назад („старонемски стил“) или, както ме учеше един познат, по „митничарски“ – като бруст, само дето се загребва навътре, към тялото с пълни шепи, тип „прибирам к’вот’ прибирам и си мълча“… Под душовете дискутират помежду си колко много са се бъхтали и че нещо май са почнали да си развалят стила…

Pазсеяните мацки [раз·'се·я·ни·те 'мац·ки]
От време на време се случва някоя 21-годишна да влезе при душовете на противоположния пол и да не се усети, че прииждат все повече и повече мъже. За съжаление тези явления започнаха да стават все по-рядко…

Чистачката [чис·'тач·ка·та]
Това е жената с дирята от чесън, кисели краставички и туршия. Освен да чисти съблекалните, тя (обича да) влиза без да почука при мъжките душове с думите „Ооо, къпеме ли се?“. При това с една ехидна усмивчица! Но нека да сме честни: по-добре тя да види мене гол, отколкото обратното! ;)

Отначало си мислих, че туитър е една от малкото платформи, където реално няма как да получиш спам: следваш хората каквото пишат и това е. Ако почнат да спамят, просто ги unfollow-ваш и край на спама.

За съжаление се навъдиха т. нар. phishing линкове. Получавате от ваш човек, който следвате/Ви следва direct message, което гласи нещо такова:

is this you??? http://dwarfurl…

Щракате на линка (който е всъщност URL смалител), който Ви отвежда на познатата на пръв поглед логин страница на twitter. Въвеждате Вашето потребителско име и паролата, щракате „Login“, но тогава Ви излиза един error, че страницата не може да се зареди. Изпсувате на ум twitter, че пак ония оранжеви птички са подели нанякъде оня дебел кит и се успокоявате, че по-късно може да пробвате да влезете…

Това, което може би не сте забелязали, е, че страницата, на която сте въвели Вашите login данни всъщност не е на twitter! Нейният URL в адресната лента е нещо от рода на http://twitter.neznamkvosi.neznamshtosi.com. Страницата е изкопирала дизайна на оригиналната twitter login страница почти 1:1 на външен вид, дори долните линкове са си сложени на място, като About Us, Contact, Blog…, въпреки, че са невалидни или отвеждат към 404-страница!

Въвеждайки Вашите логин данни от twitter, те биват запазени в някаква спамерска база данни, която по-късно се ползва от спамъри и други изчадия на Злото, за да препращат от Ваше име и Вашия акаунт директни съобщения като горното…

Та според мен засега мерките за сигурност са:

• Проверявайте за всеки случай адресната лента, преди да въведете данните си. Въпреки, че и това също може да бъде из-fake-вано… В най-съмнителния случай, просто си въведете на ръка адреса на туитър.
• Щом туитите на български и сте в pool най-вече с български туитърджии, е странно да получавате от тях съобщения на английски. Игнорирайте съобщението и кажете на въпросния потребител за случилото се, за да вземе навреме мерки.
• Ако без да искате сте въвели Вашите данни в такъв сайт, е добре бързо да си смените паролата, за да не може изчадията на Злото да спамят от Ваше име!
• Ако попаднете на такъв сайт и разполагате с малко време, може да си поиграете, като въвеждате разни обиди по адреса на майките на MySQL-админите на спамерската база данни, в случай, че почнат да преглеждат откраднатите потребителски имена на ръка… Не се стеснявайте, пишете брутални цинизми! Никакви неща от рода на taka_ne_se_pravi, пишете неща като dano_***_***_s_***_v_***_weeee! Най-добре е да са на английски, все пак международен език е и повечето спамери ще разберат намека. Един колега си игра така на всеки кръгъл час, та така цял ден. It’s fun!

Успех!

Привет.
Скъпи една страна, се натъкнах на вашия профил за този запознанства site.I дойде тук, за да търсите Soulmate ми, името ми е emelia аз съм една млада дама, скъпа е много интересно да ви разкажа за себе си, тъй като съм тона някога сте виждали преди . Междувременно възраст или разстояние Цвят Религията няма абсолютно нищо с добре връзката! . приятелски душа да мина. Аз. Аз ще бъда много щастлив.
моля ми отговори чрез този имейл адрес (emeliababy4ulove@yahoo.com) за повече за мен
Моята снимка ще даде на вас.
Аз ще се чака!
Emelia

Отначало помислих, че това е съобщение от леля Севда* (използвала псевдонима Emelia), бившата магазинерка от плод и зеленчук край нас, поне стилът й на писане/говорене съвпадаше 99% с по-горното: Едно такова накъсано, несвързано, човек като събеседник само се усмихваше неловко с огромна питанка на челото. Но после се запитах откъде пък леля Севда ще има интернет и акаунт в този сайт. Та тя дори нямаше и сносен мобилен телефон! Нейния ДжиЕсЕм беше по-скоро ютия с антена, от онези първите вълни, купен от магазин седма употреба (вървеше със специално разрешително от Министерство за ядрен контрол и радиация, а зарядното го доставяха в отделен кашон). Дето всеки път като седнеш някъде, антената те ръчваше в бъбреците, напомняйки ти, че си железен пич, че си Iron Man, че си пича с ютията… С отвратително звънене, силно и дразнещо, дори клиентите в магазина мислеха, че някаква авто-аларма пак е писнала без причина, а дядо Павел*, който винаги си седеше кротко на стълбите пред магазина й и недочуваше, почваше да псува „простака с колáта“ и всъщност всички и всичко подред…

Но версията леля Севда да ми пише, отпада. Може би беше нейната дъщеря, Румиту*? Все пак беше младо момиче, което разбираше що-годе от регистрации в social network-и и прекарваше цели часове там в попълване на тестове, теглене на късметчета, побутвания, потупвания, попипвания… Разбираше и от ДжиЕсЕми, особено от фото функциите им. Като се прибере от училище, надуваше Камелия на двуватовите active-колонки на компа (на тях, горките, им идеше да се изстрелят от шестия етаж през прозореца, та в сигурната смърт, ама нейсе: пуст кабел!), слагаше си слънчевите очила-менте на D&G тип „животоспасяващият скафандър на мухата Це-Це“, купени миналата година от „бутика“ на D&G в Слънчев Бряг за 12 лв., покриваше 80% от лицето си с тях и почваше да прави муцунки, снимайки се изкосо отгоре с мобилния си телефон… След това ги поокрасяваше с разни кичозни glitter-плъгини, дето „много си ги lov-каше“ и ги качваше онлайн, придружени с разни целомъдрени цитати от чалга-песни и cheesy lines от т. нар. „СМС-чета за стръв“ („Баща ти трябва да е крадец, защото като си се родила, е откраднал всичките звезди от небето и ги е сложил в твоите очи!“ или пък „Ти си моят ангел-хранител, заради теб бих глътнала шест тухли-четворки, две наковални и ръждясало менгеме, и бих скочила в Марианската падина с главата надолу, но знам, че ти ще ме спасиш!“).

Ама не можеше да е тя! В писмото имаше високопарни думи на латиница, които липсваха в речника на Румиту. А той се състоеше от: qko, nekaf mn gotin pi4, vliubeni salzi (които аз до последно мислех за „влюбени зáлци“ и така и не проумявах, как Графа може да си кръсти песен така, ама после си казах, че любовта минава през стомаха, така че може, що не!) и т. н.

Така и не разбрах от кого е това съобщение. Псевдонимът нищо не ми говореше, освен асоциации с Амелия Ърхарт, но тя няма да седне да се занимава с такива неща. Може би беше мъж (вж. „аз ще бъда много щастлив„), който страда от полова идентичност. Чичо Цветан*, мъжът на леля Севда? На него единственият му проблем, свързан с идентичност, бе да успее да идентифицира навреме „бутилката с пиеньето“ от „бутилката с белина“ в шкафа под мивката…

Мистерията около това писмо си остава забулена и непрогледна. Като кашмирен шал-менте на Бърбери за 6 лева от битака…

* имената са измислени.
Всички прилики с действителни лица и места може да са случайни. ;)