Гут моргин, WG!

Предполагам, че всеки от вас, който е следвал далече от вкъщи, му се е налагало да преспива в квартира в интервал за една нощ до шест години! И аз станах студент, и на мен ми се наложи. Обаче за четири години.

Но как почна „квартирната одисея“?

Приеха ме да следвам далече от дома, в един западноевропейски град, и се захванах да си търся апартамент, квартира или нещо, което може да ме подслони в идните четири години, без да ми се срути на главата. В началото попаднах на една страхотна къща. Намираше се на върха на един хълм, със страхотен изглед към града. Имаше си всичко, прилични стаи, безплатен интернет, широка гостна… И наемът на месец беше към 70 евро! Направо low-cost! Момчето, отговорно за настаняванията, ми показа къщата, разведе ме, дори ми се похвали, че всички в къщата тренирали фехтовка. Показа ми и залата за тренировки, грабна една шпага и почна да се дуелира яростно с невидимия враг… После добави, че човек може да се нарани, но това е нещо нормално… Ъ? Нещо не доразбрах за какво става дума… Момчето обаче самó си обясни, че това е братство. Фратърнити. Като онези, американските, Каппа Делта Грънци, дето имат тайни ритуали и унижават новодошлите. Разбира се, наема на къщата явно се поемаше от организацията братството, както и допълнителните разходи, затова и самият наем беше толкова нисък! А колкото до фехтовката: може би това беше начина да те дамгосат, след като са те приели в братството…

Отказах се. Никога не съм бил в братство, а и не желая. Твърде spooky ми беше… Не знаех накъде може да тръгне такова нещо. Пък и къща на върха на хълма??? Представям си как влача дисагите с покупките от Penny Markt пеша нагоре в проливен дъжд,силен вятър и поледица…

В крайна сметка намерих една стая към едно т. нар. WG (Wohngemeinschaft): Квартира, няколко души си делят баня, тоалетна, входна врата… Стаичката беше малка, но уютна, на последния етаж. Хазяйката беше едно много любопитно бабé, което имаше ключовете към всички стаи. Постоянно ме разпитваше от къде съм, къде отивам, няма ли да ми е студено, напазарувал ли съм си вече… Беше тъй „добра“ да влиза в стаята ми когато ме нямаше и да оставя кореспонденцията ми на бюрото. Слава Богу неразпечатана. Имах чувството, че докато ме нямаше за няколко дни. влизаше тайно в стаята ми, изсипваше всичките ми дрехи на пода, почваше да се валя в тях, грухтейки от кеф, след което си ги прибираше на място и заключваше вратата отвън, все едно нищо не бе станало…:)

Моите съседи бяха може би най-странните хора, с/до които съм живял. И до ден днешен не разбрах как се казват, почти не се засичахме с тях, но за това по-долу.

Съседът от дясно беше някакъв много странен задочен ученик: По цял ден седеше в стаята си, слушаше музика на компютъра си на големите си мощни слушалки и обичаше да попейва: С пълно гърло. А тогава всички пеем сякаш сме Шер, Мадона, Гънс Енд Роузез, Слави Трифонов и оркестър Кристал взети заедно! Единствената ми среща с него беше, когато почука по никое време на вратата ми с думите: „Дай да ползвам принтера ти!“

Съседът „у лево“ беше човек, с когото никой не би пожелал да има взимане-даване. Беше един дребничък италианец, търсещ повод за разправии, който 27 дни от месеца го нямаше. Супер, бихте казали сега, а? Да, ама не! Този човек имаше навика да си навива настолния часовник да звъни в 5 сутринта, събуждаше се в 4 и излизаше в 4.50, забравяйки да изключи алармата на скапаната солница. Тя, разбира се, пищеше всеки ден от онези тъй блянувани 27 дни. По два пъти на ден. В 5 сутрин и в 5 следобяд! По около 45 минути, докато тъпата пружина благоволеше да скокне на следващото деление… А през четирите дни, когато си беше в стаята, обичаше да гледа телевизия до 8-9 сутринта (скучни полит-дебати, където политици се надвикват и псуват), като към два и нещо той вече спеше пред телевизора като къпан…

Срещу италианеца живееше първоначално едно турско семейство (говорим за стая 15 кв. м.). Когато излизаха, мъжът чакаше отвън жената да се преоблече. Предполагам, че в момента, в който тя разпереше ръце, за да си облече дрехите, в стаéто нямаше място и единия трябваше да излезе, за да не се образува вакуум, не дай си Боже дори черна дупка, която да погълне тях, улицата и въобще целия град! Та човечеца чакаше кротко навън в коридора, докато ханъмата стане готова. Ако тя закъсняваше, той отваряше плахо вратата, само 3-4 милиметра, провираше си устните през процепа и й казваше мазно-мазно „Люлююю, люлююю!“ което на турски сигурно означаваше „Хайде, миличка“. Може пък да беше нещо друго, но това беше единственото нещо, което турчинът можеше да възпроизведе, след като устните му бяха затиснати между касата и вратата…

След година-две на двамата турци явно им писна да се прескачат денонощно и се изнесоха. На тяхно място дойде един чернокож. Сто и двайсет-процентово клише на рапър: накити, дрехи, шапчица, походка… Водеше в 15 кв. метровата си стая мацета всяка вечер. Отначало мислех, прибирайки се една нощ от работа, че пъшканията идват от някой порно филм: Явно пича иска да „разлаби нервата“. Но след като една от героините отвори вратата и притича покрай мен дибидюс гола до тоалетната, си рекох, че това ще да е от бонус диска… За зла участ, с чернокожия си делях една пощенска кутия, която преливаше от писма от Агенцията за закрила на детето (Jugendamt), адресирани до него. Когато се разминавах с пощальона на стълбите, той ме изглеждаше на кръв, мислейки си: „Г’лей го тоя! … и я зарязал после!“ Въпреки, че почнах да оставям някои писма пред вратата му (колкото да си освободя място в пощенската кутия!), той не благоволи да си ги прибере. И един ден изчезна. А писмата се трупаха, трупаха…

Човекът до италианеца беше един турчин: всъщност може би най-нормалният от всички. Е, верно, нощем хъркаше, та чак аз го чувах, но беше изключително културен: поздравяваше, усмихваше се. Свиреше на някакъв струнен инструмент, при това доста добре! Имаше навика да си оставя обувките в коридора след дъъълга разходка, но пък за сметка на това нямахме набези от мишки, плъхове и други гризачи…

Четирите години отминаха, аз се изнесох и поех по своя житейски път (баси поетичното клише!). Напуснах града, напуснах съседите си, напуснах лудницата… I’ll miss you, my sweet little freakshow!