Sokr.at’s Secrets

Събина ми прехвърли щафетата индиректно, в коментар-подкана в блога си, а вече Васи, Аспарух и Комитата драснаха два реда по този случай. Става дума за десет тайни, които не знаете за автора или поне неща, които не очаквате да чуете, но бихте били (не)приятно изненадани да ги разберете. Като например, че авторка на блог за фина еротична поезия всъщност е професионална къртачка на прозорци.

Ето и моите що-годе истории:

1. Мразя уестърни!
Изключително тъпи са ми филмите за прашливи пичове, които яздят нонстоп, гледат с присвити очи, смърдят на конски фъшкии, разнасят правосъдие и плесници наляво-надясно и ръсят неща от рода на „Господ прощава, но Джанго – не!“

2. Чел съм много малко българска литература…
Тъй като напуснах България в „разцвета на пубертета“ си, не съм имал необходимата възможност да прочета редица български автори. Например Атанас Далчев и „Железния светилник“ съм го чувал само из медиите около кандидат-студентските изпити.

3. Не пия алкохол и не съм фен на свинското…
Сега преди да ме обявят грешно за някакъв „ислямист“, да добавя, че просто свинското не е толкоз полезно. Е, от време на време си позволявам един шницел, покрай Коледа и Нова Година и 1-2 събирания пийвам едно Бейлис. Но бира не пия. Доста странно за човек, който живее в страна, която е изобретила химическата формула на бирата. По разни купони и бирени фестове се наливам с т. нар. Spezi: 1:1 микс между кола и фанта. Върши работа, макар, че след като приятелите ти гавърнат четвъртата бира, почват да те питат що не пиеш бира редом с тях… Свиква се. В края на краищата все някой трябва да закара пияните приятелчета в къщи…

4. В даскало все ме биеха…
Като дете бях хърба. Освиенцим, братче! От по-големите класове все ме биеха и обиждаха. Но аз си бях непукист. Имаше две бандитчета от махалата, които ме пресрещаха след училище и ме биеха профилактично. Като капак на всичко ходех на училище с две мои съученички, които ми бяха и съседки, затова двамата биячи ми викаха, че съм бил „женкар“. Хм, явно двамцата не знаеха точното значение на думата. Е, аз също, леко се засягах, но не ми пукаше много-много. Една от моите съученички ми предложи да намери хора да им скръцнат със зъби и да им шлевнат по два шамара, но аз й „отказах учтиво“, нали така ме бяха възпитали („О, много ти благодаря, но няма нужда!“). Мина време и двамата нещастници умряха. И двамата от свръхдоза. Пишеше ги по вестниците, бяха разлепили некролози… Години по-късно започнах да тренирам плуване, после водна топка, и хърбата, дето я налагаха, вече я нямаше. Сега съм поразвалил малко формата, но се работи по въпроса… :)

5. Скаран съм с музикалните инструменти
На нищо не мога да свиря! Един познат не научи да кльоцам с един пръст на пиано първите ноти от „Мила моя мамо“ и това беше. Ноти не мога да чета. Четвъртинки, осминки… Абсурд! Нищо! Не знам как се държи китара, не мога да пея вярно, с триолата можех нощем от терасата да разлая кварталните песове около блока…

6. Научих немски перфектно за три месеца…
Беше мега-зор, сериозно! Първите дни разбирах само запетайките в учебника по литература за осми клас. Дадоха ни още първия ден за домашно 8 листа литературен текст, за другия ден. Съучениците прочетоха разказа в междучасията. Ха, де! Прибрах се в къщи, седнах от 13 часа до 3 сутринта, извадих думите и ги научих… После бях като Трендафилка Немска на курс по френски за напреднали. :)

7. Обичам/мразя България
Хм, как е на български lovehate? ;) Но така, де. Хем мразя, хем обичам България. Доста трудно за описване чувство. Следиш с интерес новите неща, които се случват в държавата, дето си се родил, но се ядосваш за дреболии, или гледаш на нови неща със скептични чувства, опарен от предишни случки. Мразя 20-те минути с 284 от летището до Плиска, обичам двата часа от София до Враца.

8. Имах щастливо детство със страхотни приятели…
С някои от тях все още си подържаме връзка. Играехме до късно, правехме пакости и простотии, но ни беше гот. Караха ни се, биеха ни (тогава думите „Агенция за закрила на детето“ биха предизвикали смях у бащата на Ицето, който слизаше в 23 ч. да прибере от площадката отрочето си с думите „Абе аз колко пъти ще ти викам, бе…“). Беше ни гот! С удоволствие си спомням тези мигове, надявам се да ги запазя до последно!

9. С моя най-добър приятел от училище в България сме правили стен-вестник.
Той, запален биолог (сега един от най-добрите стоматолози в България), аз, бидещ дизайнер. Двама петокласници, които са се нахъсали на тема екология. Тогава нямаше блогове, ксерокси, DTP програми за простолюдието, затова стен-вестника (в-к Екология) беше правен на ръка: събирахме се у тях, той пускаше пре-пре-презаписвана касетка с техно-музика на касетофона и под звуците на разтегления и шипящ глас на Dr. Alban се съставяше стен-вестника. Залепяхме няколко А4 листа един под друг, като тапет, и запълвахме белите полéта с ценно съдържание. След това го залепяхме на видно място из Пробива (главната пешеходна зона) във Враца. Имахме и „списание“, също правено на ръка, което се предаваше от чин на чин из класа. Всъщност това беше първият ми блог!

10. Обвинявали са ме погрешно за евентуалното убийство на малко котенце.
Тъпо стечение на обстоятелствата. Едно от котенцата на кварталната котка на блока влиза през незатворената врата в нашия вход. Явно подплашено, почва да се качва нагоре. Стига до последния етаж, където прозорците на входа са тип тавански и доста ниски. Качва се на перваза, духва вятър, знам ли, и котето полита от петия етаж. Моя милост, дете на 10 години, броени секунди след случилото се, нищо неподозиращ, поглежда през въпросния прозорец, за да види дали приятелите вече са на линия зад блока. Погледнато отстрани това трябва да изглежда много странно. В този момент съседката на петия етаж е на терасата, видяла е падащото котенце, вижда и мене, как зяпам ухилен през прозореца и ми крещи „Какво направи???“ Аз, разбира се, мигам на парцали. Една моя комшийка, връстничка, тъпа селянка от отсрещния блок, с която се нямахме хич, разбрала за разправията и решава да стане „свидетел“, тържествено обявява, че ме е видяла, как съм хвърлил котето през прозореца. Аз, който обича животните? Мислех, че е някаква глупава шега. Цялата тая история много ме разочарова, защото не очаквах, че хората предпочитат да вярват в лошите неща, лъжите, отколкото в истината… Котето оживя по чудо, защото го видях да се върти покрай майка си същата вечер. Но никой не ми повярва. На другия ден и котката, и котенцата ги нямаше…

11. Бонус: не обичам да се возя на увеселителни атракциони.
Не ме е страх кой знае колко, но не обичам да ме лашкат безсмислено наляво-надясно-нагоре-надлоу-напред-назад. Не ми доставя удоволствие. Пó ме е страх от евентуално враждебно настроения стомах на съседа по седалка… ;)

Предавам щафетата на Bulgariana (gerne auf Deutsch!), Емо и Сънчо. Но всеки, който чете това, да се чувства поканен! :)

тагове: смешно, споделяне, спомени, тайни