Дал Б(л)ог добро…

Наскоро четох интересни статии от няколко български блогъри, като Аспарух, Марио Пешев, Васи, Майк Рам, Lucifer, Бисер Вълов, Боян Юруков и Събина, където обясняват защо всъщност бложат. Та реших и аз да се изповядам, макар и без покана…

При мен нещата с писането почнаха още в училище, когато бях някъде 6-7-ми клас. Караха ни да правим сбити и подробни преразкази в час по български език и литература. Подробните хич не ми се отдаваха, понеже не исках да запомням скучните детайли („Давай през нивата, по същество!“), а и после ме домързяваше да напиша цялата тая история на лист хартия… Досущ като Сънчо с неговата „Работа в к.“ При сбитите преразкази бях цар! Ако по онова време имаше SMS-и и туитър, можех да ги публикувам в реално време нейде си. Общо взето преразказите ми изглеждаха така:

„Търсейки бялата лястовица с целебните свойства, семейството на болно момиче бива упътено от местния овчар да вървят с каруцата си „все по жицата“, въпреки, че селянинът е убеден, че те няма да немерят лек.“ Точка.

Няма ала, няма бала. Всичко е ясно и точно. Без флинтифлюшки и т.н.

За зла участ дойдоха кандидат-гимназиалните изпити (и времето след това), където за отрицателно време човек трябваше да изпише 2-3 литра мастило по зададена тема. Мързеше ме да пиша, а главата ми беше пълна с идеи, повечето доста хубави. Мисълта ми течеше доста rough докато пишех, но по време на писането минаваше през един вид spell & bullshit check в главата ми в реално време, и от грубите думи и изрази ставаха красноречиви и изпипани пасажи, чак госпожата по литература избърсваше скришом някоя друга сълза от умиление. Последните минути преди предаване най-много мразех. Искаше ми се толкова много да напиша, а имах толкова малко време на разположение… Тогава пишех бързо и грозно, заболяваше ме китката, почеркът ми по-скоро мязаше на велотренажорна електрокардиограма на наркоман в клинична смърт, а в главата ми се получаваше overflow от идиотски заключения в стил brainstorming, които отчасти недоизгладени, се приземяваха на листа хартия пред мен. Като например:

„Прометей знаел, че боговете ще му е*ат мамата заради оная работа с огъня, ама нéма начин, братче!“

или пък

„На баба Илийца й идело да шибне два на калугера, но знаела, че бунтовничето в гората се сцепва от чакане.“

В крайна сметка успявах да форматирам заключенията на такива, приемливи за учителските очи и уши. Получаваха се красиви разсъждения, да не вярва човек!

Години след това вече завърших, започнах следване и не се занимавах с писането на разсъждения и анализи. А ми липсваше! Исках да пиша за неща, които аз харесвам, които мен влечат, а не по зададена тема или тема, която (в момента) не ме интересува. Зачетох се по други блогове. Единият беше блога на Еленко. Имаше семпъл дизайн, интерсни теми, а и у дома ни предстоеше пренареждане на паркета, и исках в подходящия момент да питам Еленко кой майстор е подреждал неговия… ;) На него му бях пращал и мои снимки от Залцбург и Инсбрук, които той тъй любезно публикува. След това се замислих, че всъщност и аз мога да си направя собствен блог. Ей така, без да гоня някаква цел, click-ове, статистики…Да си имам мое виртуално парцелче, където да „творя“. В най-лошия случай само бота на Гугъл щеше да ме чете…

И така си направих първия блог. Харесвах да споделям информацията с други хора, да си събирам мислите на едно място, обичах да се образува малка дискусия, харесваше ми и факта, че поне един човек се е замислил над поста ми или поне се е посмял и така денят му е станал по-лек… Техничарската част също беше предизвикателство: CSS-и, скриптове, плъгини… А и просто обичам да млатя по клавишите на клавиатурата, не обичам например да говоря по телефона. Докато пиша, ми тече някаква мисъл, нишка. Съсредоточавам се и действам. Не винаги се получава, но все по-често, както се казва в една реклама.

Този блог, който в момента четете, е може би нещо като лична карта, документ за самоличност, който обаче не се „разчита“ за 5-10 секунди, като на летището, а постоянно, с всеки публикуван пост и всяка качена снимка. Избрах си домейна, защото според мен един блог е място за философстване (било то като диалог между автора и посетителите или като вътрешен монолог у всеки читател), иначе щеше да си е обикновен сайт, без коментари и възможности за двустранна комуникация.

Айде стига толкова, че ме заболя китката… ;)

Прехвърлям топката на Гергана Костадинова, Атанас Боев (Сънчо), Емил Дюлгеров и Илия Максимов! Успех!