The Джам-session…

„Жено, майстори дойдоха!“
(из филма „Топло“)

Преди една година решихме да направим бърз ремонт на прозорците. Тоест да ги сменим. Изцяло. Старите бяха толкова олющени и морално остаряли, че въобще никаква работа не вършеха вече: нито като изолатор от шум, дъжд, сняг, студ, птици и среднощните викове на пияни минувачи, нито като арт елемент. Дори и от археологическия музей на два пъти звъняха и питаха кога ще могат да минат и да си ги вземат. Втория път дори бяха доста настоятелни, заплашиха ни със съд, понеже не сме имали право да държим реликви в частен дом…

Фирмата-отговорник ангажира някакво момче с „крътеньето“ на старите прозорци. Те обаче с такива дълги болтове бяха вградени в стената, че дори и атомен взрив от Козлодуй нямаше да ги помести (кáмо ли да отвори някои). След лудо боричкане с касите, най-накрая майсторчето ги свали, направи ги на дърва за огрев с едно манарче и ги отнесе нанякъде…

Следващата степен беше поставянето на новите прозорци (както и балконска врата) и измазването на една от стаите. Този път фирмата-отговорник беше със собствени майстори. Но и те горките не бяха в час. Идваха в 8, но до 11 се въртяха и почесваха. В 11 почваха работа, та до 11:50. Следваше „обедно време“: Сядаха на масата, на която до 11:50 стъпваха, за да слагат прозорците и която цялата беше в хоросан, прах и парчета тухли, и обядваха сладко-сладко. Какво му трябва на човек, за да е щастлив? Следобед се продължаваше с майсторенето, а към пет всеки захвърляше чукалата и кой за село, кой за лозе… Пръсваха се като пилци и се изнизваха като „пръдня из гащи“.

Всеки ден ставаше по нещо. Отначало се ядосвахме, но после се подхилвахме и си викахме „Ей, де да бяха тука Господари на Ефира…“

Ден първи: Пишман-майсторите сложиха новите прозорци. Единия, по-смелия, ни привика настрани и казва: „Така, значи, сложихме ги, ама да знаете, че три от тях не могат да се отварят настрани. Но вие ще си ги отваряте само под ъгъл, нали?“ Очаквах Влади Въргала да пъкне я от шкафа за обувки, я от гардероба с думите „Ей, т’ва е скрита камерааа!“ Уви, не стана. Хайде разваляй всичко и отначало!

Ден втори. Докато гузните майстори оправят прозорците, идва бояджия за стаята. Без четка, без кофа, без боя, без знания как се приготвя боя и как се боядисва! Шок! В крайна сметка ние боядисвахме с него и гледахме да не мацне нещо…

Ден трети. Прозорците са сложени и се отварят. Момчетата заслужават Нобелова награда за мир! Единият замазва дупките между касата и стената и ме пита много лежер дали може да си излее остатъка от цимента в тоалетната ни?!?! Мисля шеговито да му кажа „Пич, пробвай през терасата!“, обаче не съм сигурен, дали ще хване намека ми и дали после леля Теменужка отдолу няма да ми иска шпакла, за да си изстърже цимента от белите чаршафи…

Ден четвърти. Масата вече е изчистена и се ползва по предназначение. Е, краката й се клатят, мека е в коленете, но след толкова блъскане наляво-надясно от група потни майстори, дори ме учудва че не иска една цигара „за след това“. Поради липса на скеле, даваме на майстора, който измазва тавана, един наш стар руски телевизор марка „Темп“. Тука отварям една скоба в полза на Хер Фройд: навремето като дете имах пубер-еротичната фантазия как аз заедно с другите дечурлига от блока хвърлям нашия „Темп“ от последния етаж на кооперацията ни, дървеният сандък посреща асфалта със скоростта на звука и става на трески, които идеално могат да се ползват за клечки за зъби, а кинескопът се пръсва на улицата зад блока ни с едно адски мощно, звучно и басово „Бум!“, което разлайва всички песове в махалата. Хлапетата вием от кеф, Кирчо дори се напикава от смях. След това търчим до долу да видим пораженията на целта и колатералните щети. Пътьом се засичаме с баба Митка, която ни вика, че сме щели да убием човек така… А на улицата е като западен Бейрут, Багдад и детската стая на Росен взети заедно! Но винаги тази фантазия бе възпирана от два факта: а) все пак уредът си беше напълно функционален и нашите гледаха „Народна Телевизия“ на него и б) това чудо на техниката ‘61 бе толкова тежко, че се чудехме как е качвано, като в блока няма асансьор. Навярно е градено заедно с блока, през 50-те… И така етаж по етаж, та до нашия. После е ъпгрейдвано на място. Може и да е вкарвано през терасата с вертолет на „Строителни войски“, не знам със сигурност… Та обратно към ремонта. На края на деня телевизорът беше така разкривен, оклепан и оцвакан от майстора с боя, че с право си заслужи стария прякор „Кокошарника“…

В края на краищата бяхме вече с нови прозорци и балконска врата, с един телевизор по-малко (който вместо да избере сигурната смърт, скачайки от прозореца, се остави да бъде разфасован мъчително от група източно-европейски номади зад блока), с широки усмивки и с …питанка над главите ни: „Абе, защо цялата тоалетна чиния е с цимент?“…