Гледах Shutter Island. Но това не е толкова важно и интересно, както фактите около самата прожекция! А те са с две думи: заключване в подземен паркинг на мол!!!

Реших вчера да отида да изгледам новия филм на Мартин Скорсизи. Прожекцията бе в 23 часа. Живея близо до киното, така, че тръгнах с колата броени минути преди началото. Киното е в голям мол на централната гара, подземният паркинг има много парко-места, за киномани е само 1,50 евро.

Отивам аз, тегля си билетче на бариерата, тя се вдига и влизам в паркинга… Хм, странното е, че наоколо е доста тъмно, а и няма коли. Викам си, все пак е 23 часа, Кауфланд в мола е затворил, затова хората са се изнесли. Може би киноманите са дошли с метрото, знам ли. Та паркирам си аз спокойно до изхода, отивам до асансьорите и… нъц! Нито един не идва. Блокирани са! Стоят си някъде горе и не слизат. А стълби няма!!! Връщам се обратно. На паркинга вече е настанала пълна тъмница, само светлините на аварийните изходи светят и наоколо се чува монотонното боботене на индустриалните климатични инсталации. Да не би да съм влязъл в грешния паркинг? Не е възможно. Отивам към колата ми самотница, нервно притичвайки (вече). Липсва само някой саундтрак на ужасите на фона. Озъртам се наляво-надясно, очаквам от някоя дупка да пъкне оня гаден индивид от „Creep“, целия в слуз, с кифоза и лош дъх. На колана си е нанизал плъхове, които е намерил из канализационните шахти и вече умъртвил, отхапвайки им главите. Подминавам го с надеждата, че не ме е видял, след малко срещам Франка Потенте, актрисата от „Run Lola Run“ и главната героиня от „Creep“, цялата прашлясала и в шок. Пита ме на английски дали съм видял един такъв гаден тип, целия в слуз, с кифоза и лош дъх. А, оня с плъховете ли? Отговарям й мило, че може да ми говори и на немски, ориентирам я и продължавам към колата. Паля и хайде към изхода обратно…

И тука втори шок: кепенците вече са спуснати. Плътните метални врати на подземния гараж са спуснати до долу. Всички. Плътно. Няма излизане!

Така, сега, да уточня. Това не е болка за умиране. Винаги запазвам самообладание. Има и по-лоши неща: земетресения, пожари, наводнения. А и в интерес на истината съм бивал заключван в библиотека. Е, бях малък, библиотеката беше местна и просто се обадих на библиотекарката, която беше наша съседка да дойде и да отключи. И да не беше дошла веднага, поне щях да почета списанията на National Geographic, да разгледам екциклопедиите и да послушам аудио-уроци по шведски за начинаещи.

Интересното е, че в такива моменти, въпреки, че оставам мега куул, през главата ми минават какви ли не идиотизми. Нещо като разсейване, защитна реакция под формата на сарказъм. Или просто адреналинът отива директно в центъра на хумора в мозъка ми и прави каквото си иска… Към 90% от щуротиите са супер за stand up comedy, но непотребни като решение на проблема.

Хм, решение #1: ако се засиля с все сила в металната врата с колата, дали ще я избия? Да, ама бронята на колата ми е от пластмаса, а и не правя добро впечатление пред камерите за наблюдение. Освен това вероятността утре да цъфна в youtube, а в другиден да бъда препращан като атачмънт по фирмени мейли из офиси е много голяма. „Леле, г’лей го тоя к’во притичва от врата на врата. Ама има хубав шал, де!“

А може би решение #2: да търся изход, който поне на мен ноже да ми свърши работа. Колата после ще я мисля. Намирам два изхода: Единият е към антрето на Спестовна Каса. Не смея да го ползвам, че може да остана залостен в някакви коридори и така до понеделник. Намирам втори изход, който свършва идеална работа: излизам нейде си навън. На адреналина ми пак му хрумва „идея-идиотка“, на която дори и Джим Кери би завидял: да се върна по същия тоя път, да разглобя колата си с ключа за джантите (!) и крика (!!!) и да я изкарам на части през тоя изход, след което да си я сглобя отвън, все едно, че нищо не е било. Веднага се сещам за оня виц с техниците, дето искали да сглобят локомотив, а се получило комбайн и почвам да се смея на глас. Представям си как дори прибирам ароматизаторчето от колата си в джоба, преди да почна с пренасянето на хилядите чаркове и кинкалерия…

Рекламите преди главния филм вече са почнали и аз вече бързам към киното. Пътьом пак „идея“: да дойда рано-рано в понеделник и да си изкарам колата, че с нея ходя на работа все пак. Ох, момент. Ами нали трябва да платя престоя от сега до понеделник сутрин! Това са по груба сметка към 20-30 евро! Хм… освен ако не си дръпна билетче на сутринта, уж съм влязъл току-що като клиент на Кауфланд (тука българския тарикатлък ми се отплаща май). Да, ама не. Тъпите бариерите са с някакви сензори, които разпознават МПС-та (лично изпробвано на други бариери отдавна). Трябва ми нещо широко-габаритно. Бум, пак „идея“: Да последвам примера на мистър Бийн: Да забутам контейнер за боклук до бариерата и да си дръпна билетче! Уф, наблизо обаче не виждам контейнери. Ама край нас има! Бум, и пак „идея“: Ако стана в понеделник към 4.30 сутринта и забутам един от контейнерите пред нашия блок из по-затънтените улички посока гарата (спазвайки правилата на движение естествено!), към мола ще съм към 6:50 – 7 часа, точно когато отварят. Там вече забутвам контейнера в трета глуха, грабвам си колата и хайде на работа.

След прожекцията се връщам към изхода на паркинга, от където излязох. Тогава виждам, че вратата е с топка и не може да се отвори отвън. Намирам втори вход, който е забравен отворен! Влизам и попадам в стълбище, което е директен достъп до фантазията на Салвадор Дали, М. C. Escher, Дейвид Финчър и половината сценарий на Shutter Island! Нагоре-надолу. Жива душа няма. Всички врати заключени.

Вече съм се примирил, че понеделник сутрин ще има физ-зарядка с контейнер за смет. Минавам покрай вход на някакъв подземен паркинг, поглеждам и виждам, че имат дежурен човек! Отивам, може пък момчето да знае дали наблизо има контейнер на колелца, който не съм видял. Разказвам му какво е станало, той ми обяснява, че става дума за два отделни паркинга. Слава богу били свързани с коридор за пешеходци. А, значи идеята с разглобяването и изнасянето на части важи пак, а? Не, нека като стигна до бариерата, да натисна копчето с телефонната слушалка на него, ще се свържем по интеркома и той ще ми вдигне бариерата и металната врата и може да си ходя по живо, по здраво.

Олекна ми. Върнах се при колата, вдигнаха ми бариери и врати и се прибрах в къщи.

Между другото, тая вечер мисля да ходя пак на кино. Поне знам вече как се влиза и излиза! Пък и може после с Франка Потенте да отидем на вечеря… :)